Флирт срещу стената

« публикувано на 30-09-2008 @ 3:23 pm »

“Не можеш да спреш, нали? Никога не си могъл. Честно казано не знаеш как! Разбира се, че можеш… стига някой да ти покаже правилния път. А пътища много! Обожаваш потайностите, а аз обожавам тази твоя слабост…”

Част IV. » “Част III. Гонитба на съзнанието”

Продължих по главния булевард. Ходене. Хубаво занимание, за който го може. Понякога се чувствам изморен за подобни преходи, друг път отнякъде появила се енергия изпълва крайниците ми и не се спирам нито за миг. А ползването на возило… не, не и сега! Ще се замечтая и ще мина през някое кръстовище на червено - не е добра идеята.

Булеварда беше студен. Усещах го. Може би не толкова студен, колкото охладен от тази невероятна странно-дъждовна нощ. Небето ставаше все по-светло. Заформяше се лек поток от автомобили. Бройката им постепенно се увеличаваше. Засилвах крачка и продължих към Филип. Когато позвъних на входната му врата, градът вече беше буден… шумът от делата на сляпо съществуващите ме изпълваше със спокойствие. Знаех, че нищо нестандартно не можеше да се случи сега - успокоих съзнанието си. Филип отвори вратата…

- Мàртин!
- Здрасти, Филип…

Всеки път едно и също. Имам предвид… началото на срещите ни. Звучи официално. Работата е там, че и двамата бяхме много взискателни що се отнася до имената ни. Нещо като отдаване на последна почит към родителите ни. Желаехме да бъдем наричани така, както те са ни кръстили. Както когато за първи път сме проплакали и те са почувствали точното име, което ще носим. Освен това - още една причина да се направим на интересни пред другите или да захапем (не толкова страстно) агресията срещу нас.

- Да питам или? - започва той, въртейки усмихнато главата си.
- Не сега! Ще ти разкажа, но нека влезем вътре…

Родителите на Филип му завещаха няколко неща. Готино име, голяма хубава къща, натъпкана със снобски вещи, дясно разположено сърце…
Дали това беше причината да си паснем толкова като характери? Мислите ми бяха прекъснати от някаква глупава история, която той сметна за забавна. От време на време връщах по една сричка, за да покажа че го слушам. Докато той приготвяше закуската, аз се разхождах из всекидневната. Обширна стая. Не мога да я нарека зала, но беше внушителна. Огромната библиотека винаги ме е респектирала. А подредбата на книгите също. Филип ги редеше по странен, за мене, начин. Разбира се, в цялата тази система, той си имаше някакъв ред. А го смятах за прашен психоаналитик. Преди да го опозная по-добре, не вярвах че може да има някаква логика в действията му.

Продължаваше да шумоли от кухнята. Накрая съвсем спрях да говоря… Отидох до прозореца, гледащ към главната улица и се отнесох. С ушите си долових някакъв въпрос… но така и не си направих труда да отвърна.

- Не ме слушаш, нали?! - Филип дойде при мен, носейки поднос с набързо скалъпената закуска.
- Извинявай…
- Не, не… не се притеснявай - тя и без това не си заслужаваше! Та… питах те, кафе или чай?
- Кафе… ъ-ъ-ъ… не знам!
- Хаха - засмя се той - както винаги, затова съм ти приготвил чай…

Седнахме, той отпи глътка от топлата течност, смръкна дълбоко своите непрочистени синуси и се изкашля. С жест на ръката ме прикани да се разположа удобно на психо канапето. Така го наричах. Лежиш, гледаш в тавана, скръстил ръце върху гърдите си, усещаш присъствието на изследващия те до себе си и говориш. Лееш душа без много много да се замисляш дали аудиторията ти те слуша, или просто мънка и хъмка от време на време - поддържане на разговора.

Разказвах му доста обширно моите преживелици от изминалата нощ. Наложи се да приготви още чай. Аз продължавах, докато накрая… той не ме прекъсна:

- Момент! Защо я остави сама?! Защо изобщо си я приютил при себе си?
- Филип… не бъди публика, моля те!
- Не, не! Казах ти, че така ще стане… Мислиш си, че ти си я намерил, а всъщност тя е намерила теб - продължи той, вкарвайки нови провокативни мисли в така или иначе обърканата ми глава.

Продължих с историята. Минах през счупения нос и ресторанта и накрая обобщих:

- Не мога да ти кажа нито как се казва, нито кой е извършил такива гнусотии с нея… но знам че тя съществува! Истинска е, Филип… наистина…
- Мàртин, кога спа за последно - звучеше укорително.
- Преди три дена. Не е в това въпроса. Усещам я! В един сън или бълнуване или както и да го наричаш по книги с твоите термини не може да усетиш миризма. Нямаш усещане за пълнота, за празнота. Тичаш на едно място в гнусните същина… Това не беше сън, Филип! - започнах да звуча гневно, от устата ми хвърчаха слюнки от напрежението, че съм безсилен да обясня точно какво ми се върти в главата.

Той замълча тактично и ме остави да излея насъбралата се емоция. Действаше ми добре. Душевно изпразване, от малко по-друг тип. Ако не друго, то поне прочиствах мислите си. Ако една солидна доза от тях бяха пропити с лайняна маса, то другите бяха полезни и определено се нуждаеха от въздух и място, за да се подредят. В противен случай, нямаше никаква логика в тях.

Накрая, не усещах нищо. Очите ми блуждаеха. Гонеха сенки по тавана. Мълчах. Отклоних поглед към Филип, проверявах го, да не би да е заспал. А той ме гледаше строго. Почти се стреснах, интересно, затова отново забих взор към полилея в центъра на всекидневната. Чаках…

- Ще ти кажа какво да направиш… знам и защо дойде при мен.
- Защо?
- Трябваше ти шамар - продължаваше да говори сериозно.
- Моля?!
- Не е тук мястото да ми се молиш, запази силите си и ме слушай - той не отстъпваше и за миг.

- Все още си объркан, Мàртин. Мислех, че последните месеци си освободил голяма част от мислите ти. Но след, това което ми разказа… съм на мнение, че кашата е още по-сериозна, а ти не спираш да я бъркаш.

Чувствах се като дума. А той ми правеше морфологичен разбор. Нямаше как. Всеки път, с хирургическа точност ме пронизваше с разсъжденията си - на точните места. Чувствах се гол пред него, понякога опитвах с поглед да му избягам… но той не четеше по очите ми. Някои го наричат шесто, седмо, дванадесето чувство… аз го наричах Филип.

- Стоиш пред онази твоя стена - започна той с метафорите - и блъскаш ли блъскаш.
- С лице към стената - отвърнах с усмивка.
- Флиртуваш ли със стената? - закачи се той.
- По-скоро срещу нея…
- Флирт срещу стената… а ми говориш за пронизващия й непознат поглед - намуси се - Мàртин, много добре знаеш какво те мъчи, но не спираш да отричаш. И това ти харесва, опасявам се. Толкова си объркан, че ти харесва да фантазираш. А сега, повлиян от снощната случка не спираш да си въобразяваш. Не ме разбирай погрешно, тя е реална. Тя има лице, има си име и знам защо не спираш да я гониш. Преследваш я сляпо, но всеки път се сблъскваш със стената. Флиртуваш неспирно с нея, а само от време на време… когато доловиш уханието й, я виждаш пред себе си. Мозъкът ти я материализира.
- Тя не е привидение, Филип! Докосвах я! Казах ти, ухае… и не, няма пера по себе си… нямам представа откъде се взе онова перце в тоалетната на ресторанта, но то беше истинско… както и тя!
- Няма да споря с теб, нито ще се опитвам да те убеждавам в моите мисли и вярвания. Аз съм тук, за теб винаги, може да продължим така до утре, но няма смисъл. Виждам, че вътрешно вриш.
- Страшен поглед извади - опитах се да разведря обстановката с малко пошъл хумор.

Филип стана, за да отнесе подноса със замръзналата закуска в кухнята. Така е, развалих сутрешния кеф на човека. Поне се напи с чай… Луда работа! Продължих да лежа, докато той не започна да говори. С три изречения ме изстреля от хоризонталното ми положение и мотивира за следващата стъпка. Не му казах “Чао”, нито “Благодаря”. Той и не очакваше да му кажа последни думи, така знаеше че ще се върна.

Хлопнах вратата зад гърба си. Имаше полза от посещението ми, чувствах краката си на място, не ми се витаеше в облаците точно сега. А трябваше да свърша няколко неща. За начало - да си докажа, че тя съществува. Ще използвам светлината на деня, за да съм сигурен че не се припознавам в силуетите на нощта. Полицейския участък, болницата и… моргата. Такъв ред им избрах.

Отправна точка: Клара, моята свръзка в участъка.

Следва продължение… » “Част V. Привлекателна самота”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. legrandelf @ October 1, 2008

Нови три части от любимия ми малък принц :)))))

2. deni4ero @ October 2, 2008

:)

Марти: Дени… буташ бетонни блокове с тия усмивки!!! :))))))

3. вили @ October 3, 2008

Изясни се кой е Филип! А стената е като огледало. Оглеждаме се всеки в своята стена и всеки има различни видения, сънища и желания. Спи, спи и ще се събудиш с ясни мисли и вземи да пишеш по-бързо, че забравих началото и ще трябва да си препрочитам отново и отново историите ти.

4. legrandelf @ October 3, 2008

Филип е пич! :))

Не ме юркай, хахаха :P Бавно и внимателно :) Малко ви мъча като тия очаквания за сериалите, дето са вълнуващи, а епизодите излизат по един на седмица. Е моята честота е по-голяма. А препрочитането на историята (на частите й) отново и отново - супер! Тъкмо дълбоко ще се свържете с героя ми :))))