Като ехо, след почукване на входната врата...

« публикувано на 17-05-2010 @ 8:05 pm »

фотография: www.1x.com
слушайки: Arizona Dream OST - Death

Нощта приключи плавно. Момента, в който шумът от капките дъжд се превърна от сомнамбулен спомен в реална мелодия, на сантиметри от самотното изражение на размазания образ, върху размития прозорец се появиха потоци съмнение. Бързаха, гонейки не някой друг, а самите себе си…

Изливаха се на фона на маршируващите гръмотевици, под светлинното шоу на мракобесните светкавици. А в далечината - екот! Плашещо-мъглив, като върховете на планинската верига, също толкова далеч от погледа сънен, колкото бяха и идеята за разбуденост, сигурност… и достоверна доза идеал, грижливо съхраняващ неговата плаха мисъл.

А всъщност на хоризонта нямаше планини. Дори една… Дори хълм. Но имаше мъгла. А на стената - художествен проект, незавършен, но покрит с достатъчно мрак. Светлинен зандан, без решетки, малко повече мистика, отколкото откритото човешко съзнание има нужда да поеме като доза за ежедневния си душевен баланс.

Дисбаланс, на фона на измислената хармония, дошла като глътка въздух, веднага след събуждането… от кошмар. А кога свършва той? След като светлината, реалната, нахлуе в необятните полета на плахите очи. В орбитите на съмнението? Или когато мириса се превърне от спомен в неприятно потръпване на ноздрите, също толкова страхливи. Живееше живот без сетива… защото бе забравил как да се наслаждава на творчеството им. На този комплект от емоции - същински букет, би казал самия той, но преди години, когато все още чувстваше цветовете и го болеше от липсата на мелодичност.

Стоеше в тишината, първичен. Беше устоял на мисълта си, колкото и непривлекателна да беше. Каквато и гаранция за душевна свобода да му предлагаше. Гледаше навън, през дъждовния разлив върху стъклото. Просто гледаше навън.

В цялата си чаровност небето не спираше да си играе на художник. Истински майстор на нюанса. Но дори това не успя да впечатли плаващия в тишината. Беше някак обидно… Небето се фокусира върху още по-проливния дъжд, съпроводен с десетки нови гръмотевици и буреносни облаци, държащи все по-настрана плененото слънце.

Последното - затворник за изминалите 5 дена. Нищо ново, вън от стъкления уют… не спря да вали, наближаваше седмица.

На вратата се почука. А той не очакваше гости. Не стана веднага. Остави повторението да затвърди подозренията около уплахата и несигурността, контролираща живота му. Ново почукване. Изправи се и застана до входната врата. Дръпна резето, без да гледа през шпионката, и угаси лампата в коридора - заучено движение… крушката над него бе изгоряла преди седмици.

Пред него стоеше мъж, добре сложен, с прави черти, светла кожа и напукани устни. Облиза ги бавно няколко пъти, докато ръката му се приближаваше към тази на домакина, в очакване за представително ръкостискане. В другата си ръка, единствена облечена в черна кожена ръкавица, стискаше куфарче. Погледът му се преглъщаше трудно. Дълбоки черни очи, чийто ирис липсваше… може би заради мрачното посрещане от страна на мълчаливия домакин.

- Какво продаваш? - започна последния.
- Бих могъл да отговоря на всеки ваш въпрос, но се опасявам, че ще се наложи да ме приемете.
- Да те приема? Поне да се представиш няма ли?
- Имената не са важни. По-интересно е какво предлагам…
- И аз това попитах?! - леко вбесен.
- Употребихте неправилните думи.
- Прощавай, малко съм отнесен - спя от 4 дена, времето навън ме подтиска. Срамно долно се чувствам, така че… заповядай - затвори очи, дръпна вратата и с ръка упъти своя гост към всекидневната.

В стаята имаше малко повече светлина отколкото навън, при това все по-трудно оцеляваща заради бурята, недружелюбното стълпотворение от облачна маса и ветровитите забележки, всички те, сритващи я до безкрая на пълната анархия, право в обятията на здрача.

Не се усещаха дразнещи миризми или гальовни ухания. Не беше нито топло, нито студено. Идилията, отразяваща вътрешното състояние на домакина.

- Мисля, че знам от какво имате нужда.
- Така ли?
- Стига да проявите интерес, бих могъл да ви… покажа!
- Как мога да питам за нещо, като не знам какво е?! Къде ти е чадъра?
- Любопитството ви ме доведе при вас… Нямам чадър.
- Любопитството значи. Да съм се обаждал някъде? Нещо съм изпратил или… съм взел от вас, на улицата? За какво да съм любопитен?
- Всички тези въпроси ме навеждат на мисълта, че сте повече от любопитен. Повече, отколкото можете да си представите!
- Още една логична последователност, която ще… прекъсна заради разсеяността си… Как така без чадър? Палтото къде ви е? С кола ли дойдохте?
- Как бих могъл да преустановя този ненужен ваш интерес по адрес на моето пристигане?
- Не можеш! По теб няма и капчица. Преди час отворих прозореца за секунда и сякаш бях минал през банята, задържайки се там, под пуснатия душ, за минута или две. Ако ми кажеш как си го направил тоя номер… ще се въздържам от глупави питанки и ще те оставя теб да говориш, все пак… ти си продавача… или каквото си там?!
- Да речем, че бях наблизо - не ми се наложи да излизам под дъжда.
- Вали от няколко… хъх… ясно - какво продаваш, прощавай, предлагаш?!

Гостът се усмихна, изправи се и свали сакото си. Метна го върху близкия стол и оправи ръкавелите си. Вдигна куфарчето от земята и го постави върху масата, точно пред погледа на домакина. Изчака очите му да засекат неговите, след което с отработено движение отключи черния паралелепипед.

- Какво е това?
- Това, господине, са вашите опции…
- Какво?

Очакваше часовници, досадни брошури, чорапи, инструменти, дори захаросани шоколадови полуфабрикати, но не и това…

- Какви са тези неща?
- Интересно е… кога точно заковахте прозорците си? - госта сякаш не чуваше какво го питат, смени темата, заглеждайки рамките около стъклата.
- Не съм!
- Напротив! - той вдигна ръка и посочи пироните, някои от които стърчащи накриво, други мълчаливо притаили се във влага и ръжда, разкривайки своето щастие и най-вече… забравата на извършеното преди незнайно колко време деяние.
- Забравил съм - звучеше объркан.
- Преди малко ми казахте, че дъжда ви е измокрил, след като сте отворили прозореца - госта се усмихна.

Настъпи мълчание. Побиха го тръпки. Лицето му за миг пребледня. В стаята сякаш стана по-тъмно. За първи път от няколко дни усети застудяване. Горчив вкус в устата си… след това отново се фокусира върху куфарчето.

- Защо ми носиш тези неща? Кой си ти?
- Безпредметно е да обяснявам. Мисля, че бях достатъчно ясен - това са вашите опции!
- Какво ми предлагаш? Връв или… какво е това, въже? Примка? Какъв е тоя нож? Хапчетата? Какво е това - някакъв вид амбулантен търговец ли си. Събрал си боклуците от мазето и обикаляш по етажите? При съседите ми ходи ли вече?
- При някои да, при други - скоро… а при трети… съвсем скоро… Страхът, който изпитвате сега е страх от самоосъзнаване. Но мисля, че ще изпитате облекчение веднага щом разберете кой съм и защо съм тук.
- Много ще ми помогнеш ако веднага ми кажеш какво става…
- Кога за последно изпитахте нужда от… да започнем с лесните неща, макар и толкова невидими в ежедневието ви, че едва ли сте обърнали внимание на тяхната липса.
- Като например?
- Жажда, глад, нужда от сън.
- Ям редовно, просто от няколко дни, откакто започна тоя проклет дъжд - не съм излизал. Поръчвах храна онзи ден, само че… тъпата доставка не пристигна. Явно са се уплашили да не ги навали - ще ги оправя аз, само да се оправи времето.
- Наистина ли?
- Какво наистина ли? Много добре знам кога ям, кога пия и кога спя! Спях, малко преди да се появиш ти - спях…
- А този поглед на албинос? - гостът извади едно огледало от куфарчето си и го постави пред смаяния поглед на своя домакин.

Отново настъпи мълчание. Той опипа лицето си. Едва тогава усети треперещите си пръсти. Преглътна сухо, сякаш от няколко дни в пастта му се бе установила жестока пустиня, изгаряща всичко живо, имало неблагоразумието да попадне в обятията й. Зъбите кървяха…

- Опциите, които предлагам са стандартни. Стандартните за човек във вашето положение.
- Моето? Какво е моето положение…
- На мъртвец, господине, на мъртвец самоубиец.

Ехото обиколи апартамента няколко пъти… като във всеки един от тях приключваше със силен грохот, разбивайки се в тъпанчетата на вцепенилият се от ужас домакин.

- Виждам, че най-сетне говорим на един и същ език - гостът отново се усмихна - това там, на стената, е последното нещо, което сте видяли преди кончината ви. Нещото, което се повтаря непрекъснато, докато не се появя аз, предлагайки ви определен набор от “опции”, една от които ще… сложи край на безкрайния цикъл, уведомявайки останалите за вас и вашето… положение!
- Другите… моето положение? За какво по дяволите говориш? Самоубиец? Не съм се самоубивал.
- Не бъркайте времето “сега” с времето познато ви “преди”. Мигът между душевната смърт и фактическата, когато идвам аз и вие правите своя избор, е продължителен само “тук”.
- Тук?
- Безкрайните поля на безгрижната мисъл… кога за последно си мислихте за нещо?
- Преди…
- Преди няколко дни - гостът кимна положително.
- Дъждът…
- Плод на спомена…
- Не разбирам, какво се е случило? Самоубиец?
- Не издържахте. Просто не издържахте.
- На какво?
- На своите чувства…

Пулсът заговори. Бумтеше неспирно и все по-силно удряше във вените. Качваше се за секунди до главата, след което отново поемаше по стремителния поток към сърцето… Към сърцето…

- Има ли значение какво ще избера?
- Не мисля… оттук насетне правите избор, определящ спомена за вас, който ще оправдае липсата ви в останалите - познаващите ви!
- Без…
- Безпредметно…
- Както вече каза…
- Да - гостът отново се усмихна.

Протегна ръката си, затвори очи и извади произволен предмет от куфарчето. Въздъхна студено. Отпусна се назад и креслото го пое в прегръдката си. Не посмя да отвори очи. Чуваше само отдалечаващите се стъпки на своя гост. Постепенно затихващи…

… като ехо, след почукване на входната врата…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. gergana @ May 17, 2010

(just) virtu :)

(което всъщност ме разчувства и ме накара да изтръгна една дълбока въздишка от свитата си, прогизнала в сълзи душица, за да споделя черната си мисъл отпреди няколко часа, а именно: когато се събудиш от едногодишния сън, че си обичал без да търсиш ответни чувства, оставаш с горчивото чувство, че си целувал полуразложен труп на отколешен мъртвец)

2. legrandelf @ May 18, 2010

А пък другите (май) ги е страх да се обадят… Те такова мълчание като настъпи и не съм много зарадван :)))

3. Nostromo @ May 18, 2010

Честно да ти кажа не ми се четеше нещо толкова дълго - баси, шибан вторник е! - ама си казах, че ще изтрая някак до пряката реч… А после се сетих за една дузина книги, филми и прочее. Описанията ти са като от протокол на съдебен патолог подкрепени от живото перо на Рембо (не Джон). Много е ноарско и в това му е голяма част от чара. Първият филм, който се присетих беше “Ангелско сърце”, между другото…

4. legrandelf @ May 18, 2010

Nostromo, много ми хареса това:

“Описанията ти са като от протокол на съдебен патолог…”

:)

Разбира се и добавката за Рембо ме комплиментира :P
Определено това нещо ще е по-яко визуално. Има повече ноар във визията, плюс една тънка цигулка за фон… а защо не и пиано.

Филмово е… а “Ангелско сърце” е един много приятен спомен!

Благодаря! :)

5. Nostromo @ May 18, 2010

Аз избягвам да сравнявам литература и кино, но разбирам какво имаш предвид. Във всеки случай тази кратка проза си е достатъчно завършена и сама по себе си.

6. legrandelf @ May 18, 2010

Несравними са, по простата причина (която е и в основата на всеки един диспут относно по-добра лента/книга, които така и не свършват… в нито един смисъл на думата), че литературата се базира на собствените преживявания и имагинерността на мисълта читателска, докато зрителя на филма консумира вече (една от многото) интерпретации :)))

Ама това навярно го знаеш, какво се обяснявам като Деян Неделчев пред репортерски микрофон :P

П.П. Нямаше как да е по-кратко, знам че е по-дълго от средно-статистически блог пост (ако има такова нещо изобщо), но пък… претендирам да е над средното ниво :P хъхъхъ…

Умишлено го пуснах вчера вечерта, но… явно при теб е достигнал едва сега, сдуханата вторник сутрин :))))))))

Бойко веднага да оправи времето, щото с туй зимно настроение в очите ни ще си ебе майката…

7. Nostromo @ May 18, 2010

Не е само до интерпретацията. Все едно да сравнявам роман и картина. Мога да кажа от кое съм получил ерекция и от кое - не, но изразните средства са съвсем различни.

А, между другото не бих нарекал “Ангелско сърце” приятен спомен… Виж шибан, психясал, неортодоксален, имагинерен, изкукурдясал… става… :)

8. Nigthwish El..el..el..el @ May 18, 2010

Аз първо си заредих батериите с месо, вследствие на което се сдобих с достатъчно сили, за да го прочета.
Това студено време в комбинация с гореописаното ехо, почукващо на входната врата ми причиниха затихващи тръпки по тялото…
А е и в унисон с моята вълна - напоследък сънувам, че рисувам някаква картина - “Корабът на мъртъвците”.
Ако имам шанса да я видя реализирана по подобаващ начин, ще я постна…
Лек ден, мосю Елф!

9. legrandelf @ May 18, 2010

Nostromo, хахахаха… че това си е точно “приятен спомен” :)))))))))

Nightwish El, картините в главите ни. Ако можеха сами да се рисуват/пишат… много неща щяха да са по-лесни. Да стоят в драфт-а и само ако/когато решим да ги пуснем - да натиснем копчето! Ма няма нищо лесно на таз планета :P

10. Nostromo @ May 18, 2010

Що бе, Елф, да не знаеш някоя друга?… :D

11. legrandelf @ May 18, 2010

Сцена, спомен или планета? :)

12. Nostromo @ May 18, 2010

Е, па за планетата ми беше думата. Някоя по-лесна… :)

13. Nostromo @ May 18, 2010

На тая съм й запецнал на едно ниво и… нище и нище… :)

14. legrandelf @ May 18, 2010

Вариантите не са много:

- женската планета с отровните “мириси” - сиреч Винеръ :)
- “мъжката”, заприличваща все повече на “метро-планетка” - Марсиадо дел Путаре!
- Ур[анус] :) (няма нужда от обяснения, мисля?!)

Останалите са пълна боза, по мое скромно астрономическо мнение :))))

Плюс това, мисля че ако се поровиш в междугалактическата чийт книжка - ще намериш и God акаунт, така и за Full ammo :)

15. Omnia @ May 18, 2010

Пфюю, побиха ме тръпки направо. Интересна концепция за самоубийците и сбогуването им с този свят… или който и да е. Не знам с какво се занимаваш в реалният живот, но ако тръгнеш да пишеш сценарии за филми, ще разтърсиш публиката си!

16. Nostromo @ May 18, 2010

Хехе, готов си да откриеш туристическа агенция. :)

17. legrandelf @ May 18, 2010

Nostromo, о, да! :)) Най-яките екскурзийки… ще трябва сериозен паспорт, за да допусна някой до таквоз пътуване, лол

Omnia, благодаря ти!

П.П. С музикален фон е много по-яко, разбира се! Не знам колко от вас го четете така (със звук), но… дори и да го, поради продължителността на текста музиката се върти около 2.5 пъти :))))))

Тъй че малко режисурата тука бяга (спрямо средна скорост на четене и възприемане, към нормалното “изтичане на ноти”) :))

18. Omnia @ May 18, 2010

Разбира се, от чисто неврофизиологична гледна точка, колкото повече сетива, респ. анализатори, участват в едно възприятие, толкова ефекта на последното е по- силен и по- запомнящ се, вкл. и като продължителност на действие върху мозъка.
Но аз винаги чета без звук, не заради нещо друго, ами ежедневието ми често е съпроводено с прекалено слушане и в един момент имам нужда от абсолютната тишина. И пак се наслаждавам :)))