Образи: “Gunpowder”

« публикувано на 13-05-2010 @ 5:57 pm »

фотография: Стефан Иванов
слушайки: Arizona Dream OST - Gunpowder

Камбанен звън, бил той и притаен в далечината на тъмата,
покрива викове песнопойни… преплетени с козина от вълчи вой!
Отеква, отеква… накрая се превръща в благороден шум - природен!
Свикваш… отваряш очи и виждаш всичко това пред себе си…

Като колекция пейзажни спомени.
И след това идва гайдата… наказва те с опиянителния вкус на мелодичността си!
Още повече мистика… наслагват се с дудука и убиват желанието за мъка!
Този раздиращ сърцето интервал, който прекършва духа и сломява радостните привички…

Обичаш…

Беше преди много време. На тази поляна. С нея…
Той не спираше да зове спомена по вкуса на младата й кожа, току що възбудила се.
Нито аромата на слабо утъпканата от животински ход трева наоколо.
Земята пламтеше не по-малко от лицето й… заруменено, вълнуващо се… готово!

Готово да го приеме в себе си.
Звездите покриваха небесната шир, не се караха помежду си.
Вечерницата им бе задала предварително места за първия ред…
на това любовно представление.

Двама млади… не толкова млади, но достатъчно млади…
за да оценят прищявката, мъката, злобата, агресията и сладостта
на страстната прегръдка, езикът - преплел се с партньорския,
телата, потните длани, пъргавите пръсти и всичко останало, лепкаво чувстващи…

облагородявайки любовната игра…

В ушите им гърмеше музика - различна, възбуждащо меланхолична,
оценяваха мига и пръскаха феромони.
Нагорещиха себе си, околния, почвата, пърхащите стръкчета зелена радост,
покриващата визуалната длъж пред влюбените люде…

Нагорещиха небето!

Луната се изчерви, забрави що е то слънчева липса и мъка.
Отрази за тях любопитството на същото това слънце,
неотдавна скрило се зад хоризонта…
Покри голите им тела с наметало звездно, облече ги в чар, подлуди ги!

Тоз’ любовен цъфтеж се случи веднъж…
непринудено…
и не бе забравен…
не бе забравен за всичките тези 60 години…

Оставайки сам, всяка вечер на същото това място.
Присъстваше и за двамата;
но нямаше как да я върне -
тръгна си… тръгна си веднъж и никога повече не се върна!

А беше чувствено,
беше мило,
беше топло
и беше…

Подпрян на гегата, с леко притворени от старост очи,
заради лек маяк далечинен, подобно на разбеснял се гръм хоризонтен,
продължаваше да мечтае…
Да се върне… в онази нощ, дори за малко.

Не спираше…
Планината го целуваше, а отражението на спомена…
обикаляше навред в търсене на нея.
Връщаше му полъх леден…

Като първото чувство, което изпита…
когато я загуби…

Остана сам - отново,
на саме с вълчия вой,
луната мъркащо червена
и чаровната идилия на гайдите…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Крис @ May 13, 2010

Охх, поезиьоо! :-) Не може го излееш тоз пролетен напън, то лятото дойде (циганите го верифицираха) а ти сееш ли зелени краски, жулиш ли лубоф и пчелолъчения разни… (Напомни ми някой път да ти разкажа вица за дядо и баба, и как се оросява любовна сплотеност на стари години) :-D

2. legrandelf @ May 13, 2010

Крис, лея бе, лея… А ти лееш ли? И ако да… какво? Нали не (само) семе? :)))

Ще ти напомня аз… напомням ти и едно друго - да не ми се правиш на много работен и да вземем да обядваме (кашлюк) пийм бири нявга! Га искаш обед, га сакаш следработно му (пък било по твое или по мое работно време) :)))

3. Ал Мастарби @ May 13, 2010

Бравос бе, Le! Всеки изминал пост-по-увлекателен от предишния :0
То с този саунд как не ти се привиждат летящи риби :0

4. Кръстю @ May 13, 2010

Гайдата е голяма работа… неописуема

5. legrandelf @ May 14, 2010

Ал Мастарби, 10x - шизофренико :))))

Кръстю, магична е гайдата!

6. Ал Мастарби @ May 14, 2010

Хахахахха, хахахахха :0