Опиумните полета на безгрижната мисъл...

« публикувано на 12-05-2010 @ 5:15 pm »

фотография: Sally Mann’s Nightmares
слушайки: кретащ концерт на три цигулки и виолончело…

От 20 години насам в селото не бяха пристигали “нови” хора. Местните се раждаха, либеха и умираха под жаркото слънце, несполучливата съдба на градушката и безмилостно загрубяващия лицата им планински вятър. Избираха единствено в коя “настолна” кръчма да пазарят, празнуват и повръщат, когато им се отваряше повод.

Бяха доволни…

Когато небето се случваше червено, а слънцето приличаше на колаж от амортизирали нимфи, отдавна разтекли кървавата си омая върху пухкаво белите облаци, почти никой не беше на себе си. Нощите минаваха тежко, а крайниците в съня им - ритаха бясно, безволево и болезнено…

Като че бе пълнолунна вечер, но върколаците не обичаха цъфтежа пролетен, още по-малко летен и разчитаха единствено на загубените в размишленията си души, за да се хранят, пълнеят и неовъзмездявани да възкресяват безбожния дух, пръскащ греховните си въздишки из “подземното” царство.

Трима мъртви за месец - един единствен реквием. Спряха да дишат. Облаците зачестиха, поличбата горчеше… мързеливо!

Няколко месеца по-късно в селото пристигна странник. Воден от мелодията на собствената си флейта, ръсеше ноти подир себе си, забулваше в мистика и почтена доза неприязън погледа настървен, игриво шпиониращ иззад храстите, дуварите и несполучливо покритите с пожълтели завески прозорци - любопитните лица на бъдещите му съселяни…

Чуваше звънчета. Сутрин. Обикновено…

Не даваше воля на заспиващите си очи. Имаше тъмни кръгове около тях, но от вътрешността им бликаше светъл и проницателен поглед. Издаващ го ирис, спираловидна зеница и мъдрост… дълбоко скътала се в непробудната от доста време самота.

Дъвчеше нещо, но не предлагаше на никой. Странеше от разговорите и биеше през ръцете всяко хлапе, което дори и на шега се опитваше да сложи любопитната си длан върху торбата му.

Понякога плюеше…

Дялкаше с нож няколко клечки. Но внимателно. Прибираше ги обратно в торбата, на другия ден - продължаваше. Когато някоя от тях ставаше толкова дребна, че по невнимание или от чиста проба мазохизъм си нарязваше пръстите, изхвърляше я - след това търсеше нова… формата бе важна. Понякога прекарваше няколко часа въртейки се в кръг, около някое дърво, или просто стъпвайки меко върху зелената трева… бос. Макар да бе мокро!

Отброяваше нещо…

Една сутрин селяните го откриха да лежи. Чисто гол. Отворени очи, но не мигаше. Вперил поглед право в небето - не помръдваше. Дори парещ дъх, спотаил се такъв, бил той и студен - липсваше…
Притеснени, всички се скупчиха около него. Не докосваха странника, но не спираха да шарят с очи по тялото му. Изследваха всеки сантиметър, погалиха с любопитството си всяко едно косъмче, извивка или загрубяла кожа с неясен върху нея белег…

Не посмяха да допрат пръст до врата му, китката, още по-малко - да положат ухо върху силната му гръд.

Чувстваше се жена - не винаги. Понякога. Рядко. Усещаше топлината и потните си жили, всеки път когато слънцето изгаряше непредпазените от полезрението на лъчите телесни форми.

Излъга себе си!

Не го докоснаха, но след кратки дразги на мълчание, няколко ръце вкупом се стрелнаха към торбата, лежаща наблизо също толкова безмълвно, колкото и вероятно мъртвия й притежател. Странникът!

Вътре нямаше нищо.

В него също…

Дъжд. Капките падаха право върху голото тяло. Смаяните селяни побягнаха. В ужас. Всяка небесна сълза се разбиваше в изстиващата плът, композирайки мелодия… от флейта. Отекващ плясък. Сух и не особено бъбрив прашец, изчезващ в безвремието на(д) мъртвеца.

На другия ден от тялото не бе останало нищо. Сякаш бе отмито от лицето на земята…

Нощите станаха по-спокойни. Луната присви снагата си в полумесец. Не грееше, само наблюдаваше. Небето се изчисти. Мръсотията на нимфите избледня подобно на горчив спомен…

Там, където лежеше той израстнаха макове. Червени, високи… всеки по-силен и устремен от растението до себе си. Да докосне плътта небесна, пеле[ри]на от греещите наоколо лъчове светлинни.

Безбожно… до край!

——

Специален поздрав за: Lestat the Blogger

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Bia @ May 12, 2010

безбожно виртузоно изпълнение, Елфе!

2. legrandelf @ May 12, 2010

Макове да има…

3. Albena @ May 12, 2010

“…Не даваше воля на заспиващите си очи. Имаше тъмни кръгове около тях, но от вътрешността им бликаше светъл и проницателен поглед. Издаващ го ирис, спираловидна зеница и мъдрост… дълбоко скътала се в непробудната от доста време самота…” - напомня ми за един чудесен човек, Марти. Вложил си всичко от себе си, Елфе. И аз го харесвам, писано е с много любов, което го прави да звучи още по-близко. Страхотно е!

4. Ирония Идиотова @ May 12, 2010

Благодаря! За флейтата, маковете, мократа трева, мръсотията на нимфите… за всичко, което току що изчетох. Благодаря ти :)

5. Владимир Иванов @ May 12, 2010

Май ще си взема вчерашните думи назад :) Чудесно е!

6. legrandelf @ May 12, 2010

Благодаря ви и на тримата за милите думи! :))

7. bampi @ May 12, 2010

… уникално, живо и мъртво, чисто и мръсно, красиво и грозно, греховно и пречистено. :))

8. Spas Atanasov @ May 13, 2010

Доста добре изглежда :)

9. legrandelf @ May 13, 2010

А пък ти даже и имен ден имаш днес ;)))

Значи не била само ламята…

10. Omnia @ May 14, 2010

Радващо!
И аз благодаря за този пост, някак ми е… пречистено.

11. silverlining @ July 17, 2010

Побъркващо… сърцето ми спря за част от секундата

ПП
Може ли и за мен един мак?!