Харем suaré

« публикувано на 09-04-2010 @ 6:29 pm »

фотография: Петер Линдберг
офанзивно: през “барикадата” на Източна Германия

“В дни велики, в славно време…” - тук радио точката прекъсва и настъпва вазово мълчание! Ококорени, всички се споглеждат, стиснали в ръката си по един вързоп имущество, а на гърба си - доизносват покъсаните дрехи - единствения недостатък, който ги оприличава на живи същества, часове след последната бомбардировка.

Когато харема съвсем загуби своят смисъл и значение… когато харема (е)беше султана, а не обратното!

Лустрованата визия, тънките порядки и частностната ненавист, бяха нещо като спомен, фетишистка марка и емблема на живот. Начинът на живот. На всички тях. Не бяха много, но трябваше да имаш поне две ръце (макар и загубил пръсти от едната, или поравно [доколкото нечетен може да бъде късмета] от двете).

Неприлично епично - с размах на своеволен италиански гений, рисувал дълго над платното, макар и сляп, без мелодия в ушите, аромат в ноздрите и кръв, изпомпвано право през сърцето. Пътникът, останал без билет… заглушен в омаята на жанра и вълнуващата неприкосновеност на замахът гениален. Той остана…

Синди задоволяваше нуждите му във всеки един понеделник. Имаше гъсти черни вежди, но брилянтно пресечени от финия й нос помежду им. Още по-дълбоки бяха очите й. До момента, в който не се съблечеше. Тогава султана забравяше всички познати му маниери, да не говорим за вярванията или… задълженията му пред народа.

Татяна не носеше бурка. Само на нея й бе “простен” този “излишък”. Вилнееше победоносно след всяка “спечелена” нощ със султана. Омразата в нейните очи даваше по-силна воля на впиващите се в плътта й нокти.

Хелена прекосяваше синдрома мълчаливост и глътката спокойствие само с едно вдишване. Пълната й гръд, покрита с финес от коприна, бързо приемаше формата на шеговита маска, окрилена от силата на кожата и латекса.

Линда не приличаше на другите. Често отсъстваща, обогатяваща както любимата си градина с цветя, така и собствено си цветно излъчване. Разплискваше любов в един кът, отдавна забравил що е то чувство на изпълване… освен плътското - душевното сияеше в самотата си!

Клаудия се чувстваше съвършена. Пред останалите. Но никога не пропускаше удобната възможност да се подмокри в обятията на султана. Той плъзгаше ръка надолу по тялото й, а тя обливаше рамената му със сълзи. Нещо й липсваше… силно и дълбоко - незадоволимо, от която и да е позната ни титла.

Наоми доминираше. Вулгарно, първосигнално, безпричинно, неприлично, възбуждащо. Тя бе специалната перла, поглъщаща всичко свято и морално, миг след като разтвореше краката си. Султана утоляваше жаждата си, впивайки устни във всяка една част от тялото й. Магнетична… пламенна… изгаряща - същинска любовна пещ!

Карен непрекъснато надскачаше себе си. Но често й се случваше да преплете снага със сянката си. Недвусмислено и пагубно. Само за нея. Нямаше план, който да не се бе провалил. В крайна сметка… султанът имаше последната дума, както и последното физическо напътствие в избора на своята нощна закрилница.

Стефани об(л)ичаше всяка гиздава одежда попаднала пред погледа й. Движеше се мрачно и властно. С лице от безжалост… издаваше произхода си, ненавистта към другите и необуздания гняв към султана. Не можеше да се пребори със себе си. Затова избираше по-слабите от нея… макар и малко. Любимка на евнусите… прокълната от султанската потеря - неизпълнената мисия, увещаваща една жестока съдба. Нейната!

В обятията на разрушената Източна Германия те откриха себе си. Макар и за кратко. Накрая последва тишината, след която женската чувственост никога повече не впери поглед в пленителния и парещ дъх, нито рамкира мекият и нежен допир, идващи от дълбините на греховно-волната сексуална първичност…