Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Поверително и лично

« публикувано на 25-03-2010 @ 5:51 pm »


фотография: Андрей Папенин
в духа на: слънчевия словопреплитизъм

От малък свири на пиано. Портретът на стената можеше да мине за натюрморт с елементи на гъзобузести самоиронии. Но разголената структура, инспирирана от деянията, характера и мъдростите на Хауърд Стърн, не вещаеше благодат в семейството на Ставри.

Всъщност той нямаше семейство - поне такова, което се “очакваше” за годините му - неженен, без каквито и да е деца, дори пристанищно незаконни по статут. Дори хойкането му не беше прословуто, мръснишко и/или забременително.

Но поне беше откровен и открит човек. Понякога малко повече от “необходимото”. Честността - леко му бягаше. Подобно на преуспял търговец на персийски килими, собственик на малко, скатано магазинче в потайните странични улички на Капалъ чарши.

Обича филми с Майкъл Мадсън, да играе табла, а любимото му животно е сепията. Разграничава пусто от празно, но няма право на шофьорска книжка, заради проблеми в цветоразпознавателния му апарат. Ставри е спокойна личност - или поне не безпричинно конфликтен. Сутрин пие кафе, вечер - чай с аромат на рози. Държи китка на пианото си, за да му напомня колко прекрасно мълчаливи могат да бъдат едни от най-галантните неща в природата.

Понякога го бъркаха с Грозният дебел мъж (от отсрещния апартамент). Често го смятаха за ненужно разкриващ се хипохондрик. Не бързаше, но забравяше. Придържаше се към една простичка философия:

Разкритията в областта на науката и развитието на технологиите ни носят известна радост. Дават надежда, но в крайна сметка учат на непривилегирована заблуда. Увеличава се егоизма, а оттам и непукизма. Повечето редки добрини, малки и съвсем неизискващи кой знае какви усилия, са де факто… човешки непосилни. Що се отнася до дефиницията за човек, прикрепен към прехода на XX-XXI век - няма такава. Макар и поставен на върха на хранителната верига, интелигентността на индивида задълбава в противоположна посока. С всяка следваща еволюционна глътка въздух разумът “се губи”. Като основния закон за енергиите. Представяйки си, че разума е една енергия, нито се увеличава, нито се губи - при наличието на “крайно големи мозъци” се увеличава порядъка на безизразно малоумните прояви, характер и начин на живот.

Като цяло доста дупчести твърдения, но пък вършеха работа в главата на Ставри. Самият той им се наслаждаваше, без непрекъснато да се тупа в гърдите, още по-малко - словесно (или по какъвто и да е друг хвалипръцков начин).

Свиренето беше основния модел на живот, който бе усвоил… и който реално му носеше пълно удовлетворение. Можеше да мине за самотник. Но дори и сам, Ставри никога не бе чувствал самота.

Не гледаше котки, кучета или каквато и да е друга форма на жив организъм, заместител на необходимия общоприет социален контакт.

Табуретка, без дрехи, ваза с любимото му цвете, маховик и… емоция в ноти!

Освободен, ненатруфен и достатъчно реалист. Въпреки, че често опираше до музикалната зебра, черно-бялото му се струваше интригуващо мистериозно. Семплотата винаги е била привлекателна за Ставри. В неговия случай, на човек с неопределено свободно време, разполагаше с достатъчно дни и нощи на чист въздух, в които да разсъждава както над стандартно изморяващите го с безчаровността си въпроси, така и над онези “по-маловажните”, но пълни с живот, енергия и недоразвити емоционални ресурси.

Семейството на Ставри, но не онова, което се “очакваше” за годините му, го посещаваше веднъж седмично. Бялата стая, с боядисани в бледо розово дървени черчевета, се грижеше за него повече, отколкото нестарателните, отбиващи работните си задължения санитари.

Трепета в очите на Ставри не изчезваше нито за миг. С всеки следващ натиснат клавиш, музиката… напредваше с по една малка, не алчна, но привидно горчива стъпка към вечността на светлинните години… Той просто обичаше да свири гол пред пианото!

« подобни cynical speech, , ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Кръстю @ March 25, 2010

“…натюрморт с елементи на гъзобузести самоиронии…” - блеагодаря за идеята!
А адашът е пълен калашник, даже снимката е точна ! :)))

2. Събина @ March 25, 2010

Поредния интересен персонаж, който живее в главата ти. :) Добре е, че си го пуснал на свобода. Тука, у блога, му е мястото! Да свири гол пред целия свят… :)

3. legrandelf @ March 25, 2010

АК-47, при това с голяма резолюция очаквам (ако идеята ти е… да намажеш нещо на фотошоп) :))) Мисля си, че ще бъде оригинално! :)

4. Кръстю @ March 25, 2010

Искам да направя гъзобузест натюрморт, но то не става веднага…трябва идеята да втаса :)))

5. legrandelf @ March 25, 2010

С ироничен замах трябва да е! Не го забравяй :))

6. Тhe Tv Guy @ March 25, 2010

Важното е, че е щастлив! :))

« Пенис в кутия Петъшно, (психо) разстроено хуйку »