Първа среща

« публикувано на 18-03-2010 @ 4:44 pm »

фотография: Олег Панфилов

Навън бе приятно слънчево. Лъчите на срамежливия, почти неканен, мартенски гост се прокрадваха през тъмните завеси. Последните, дръпнати прилежно предната вечер, за да пазят очите на търсещите спокойствие и охота в прегръдките на прекрасно миловидния порядъчен сън.

Йоло се излежаваше до късно в леглото. На няколко пъти пропусна да стане, когато телефонната гарнитура от последен модел задрънча с груба мелодия, разширявайки не само нагнетения от девствени въздишки стаен въздух, но и мозъчната кора на Йоло. В негов плюс, или може би не, събуждането не можеше да стане насила. Затова след още няколко съдбоносни превъртания сред завивките, Йоло седна в леглото раздразнено ококорен.

След едно звучно оригване, без отделяне на слюнки, в главата на Йоло нахлуха важните мисли, които бяха причината за нестихващите и доста неуспешни телефонни събуждания.

Скочи на крака, залитна, удари се в стената заради меката болка, която почувства в лявото коляно. Окопити се, изпсува тихичко, след което с бърза крачка се запъти към банята. Развилня се като небрежна тийнейджърка, която закъснява за първия си учебен ден (който разбира се не се изразява в прилежно клатене на краката в класната стая, докато съучениците й досаждат с летните си приключения). От пастата за зъби и бързото мандърсане на четката за зъби, по устата му изби пяна, заприлича на новобранец от спец-контингента на четвърти километър. Очите бяха измити с едно движение, а за прическа - (съвсем) не остана време, освен едно леко заглаждане с топла вода и последвало забърсване с окачената кърпа - колкото да се приберат стърчащите от бурния сън косъмчета обратно към целокупната гугла, наречена младежка коафьорна интерлюдия.

Йоло закъсняваше…

Не остана време нито за кафе, чай, дори за чаша натурален сок. Нещата трябваше да станат в движение. Негов болен приятел си стоеше вкъщи, в очакване на своя спасител с ценен товар - опаковка фервекс, книгата “Истанбул” и два коза. Вероятно единия от масурите щеше да замине, докато се разделяха на входната врата, но… Йоло не мислеше за това в момента.

Метрото бе достатъчно дружелюбно и ненатрапващо се. За десетина минути съпроводи Йоло от неговата бърлога до центъра, на две минути и половина от квартирата на неговата дружка.

- Дръжте вратата…
- А, момче! Ти пак ли тука идваш - замърмори някаква баба на входната врата на блока - И да не ми пикаете във входа, ей… - отекна зад гърба му.

Какво й влизаше на нея в работата? Това, че Йоло стискаше в ръка измачкана от препрочит книга, а в устата си бе захапал и двата ганджа свитъка, не го правеше обект на олд-скуул-ЕГН изтезание. Той потропа на вратата. След още две-три яки халосвания, се чу отключване, похъркване и шперплата изскърца. Марио се показа плахо, но с лек пламък на недоволство в очите. Имаше две одеяла върху себе си, термометър в устата, и дебела зимна шапка, стигаща до зачервените му от синузита и безсънната нощ очи.

- Мамка му, мейт, докога ще те чакам бе - изпъна ръка Марио, в опит да удържи Йоло, след което се изкиха с всичка сила.
- Бахти… вярно си яко болен, а? - отбеляза Йоло, предпазвайки се от разлетелите се наоколо вирусливи капчици изкихано/изкашляно.

Както се предполагаше, Марио остана много доволен от пристигането на “Истанбул”. Разбира се, първичния полски смог, който се образува след изпафканата махорка още повече оправи настроението. И на двамата.

Но Йоло бързаше. Сети се, че днес е четвъртък. Изпревари по гъвкав начин няколкото майки с деца, които бяха окупирали тротоарната площ, люпейки семки, обладани от клюките по започващото съвсем скоро (до болка познато) семейно риалити. Подпря се на първата възможна будка за вестници и заприказва продавачката.

Няколко минути по-късно гордата крачка на Йоло го съпровождаше насред централния булевард. В ръката си стискаше вестник, чието съдържание въобще не го интересуваше, а върху него… DVD издание на “Източни пиеси”. На всеки светофар, умишлено тътнеше на едно място, перейки надписа на опаковката, сякаш за да подразни струпалите се до него забързани овчици. Но последните… не обръщаха никакво внимание на горестолюбивото греене, което бе пленило Йоло.

Оставаше последната задача за деня (що се отнася до плановете, разкроени предната вечер) - Йоло имаше среща със своя позната… от интернет. Бяха станали големи “приятели” (каквото и да означаваше това), но никога не бяха споделяли въздуха в едно помещение. Освен ако и двамата не са били в някое уеб кафене, щракайки из профилите си в досадно популярните социални мрежи. Възможности много, но незнанието е съдбовно - както като проклятие… така и безбрежна благодат!

Сладкарница “Ранен следобеден час насред къс[н]ия уикенд” бе йоловата дестинация. Пъргавостта му, колкото и велика да бе тя, нямаше да му помогне особено. Закъсняваше - отново… Една жълта каляска бе достатъчно добра, за да спре на натоварения булевард и едва след краткия преговор и договорената крайна сума, бакшиша се нави да достави Йоло на уреченото място. Какво нещо бе трафикът…

Въпреки всичко, майстора на геврека си заслужи парите. Часовникът чукна 12:30 по обяд, когато Йоло спря срещу входа на сладкарницата. Поогледа се и провери телефона. Нямаше нито пропуснати обаждания, нито получени SMS-и. Е, доволен - той въздъхна. Запъти се към изкушаващото гастрономичните сетива здание, когато рядко плахи мисли нахлуха неканени в главата на младежа. Дрънчаща тенекия. При това много силно. Йоло се притесни. Миг преди да изпадне в паника от най-висш порядък (сравним с паник-атаката при късния пубертет/ранния климактериум), забеляза източника на шума. Изгоряло от много консумация “Жигули” се влачеше в локалната лента. Гърнето опитваше да избяга от тази скотобойна, но здравата заварка си казваше думата. Шумът и притеснението отминаха с изчезването на бракмата от погледа на Йоло.

Сладкарницата бе уютна. Нашият приятел си поръча чаша швепс и зачака. Сърцето му трепваше всеки път, когато входната врата се отвореше.
След около десет минути Тя се появи. Изящна, леко натруфена и… с потресаващ грим. Това обаче въобще не притесняваше Йоло. В очакването и многото вълнения, самият той се бе препотил дважди, а лицето редуваше всички цветове на дъгата заради недобрата вентилация в помещението.

- Аз съм Патрисия - със звънлив глас се представи момичето.
- Йоло!
- Отдавна ли ме чакаш?
- Е, колко… От две-три минутки съм тук - той лъжеше, а тя знаеше… нещо като Чък Норис и неговото очакване.

Патрисия, въпреки неудобния вид на самоука гримьорка беше (сравнително) интелигентно момиче. За разлика от Йоло тя сама изкарваше парите си, водеше се в графата на работните момичета, при това от тези… дето не се надуват особено. Горда с малкото, което може да нарече свое завоевание. А откъде знаеше, че Йоло се поти от доста време на централната маса в заведението ли?

- Ох, не трябваше така - тя се ухили - видях те, когато слезе от таксито, бях отсреща и си купувах цигари. Не исках да влизам преди теб, или заедно с теб, за да не те притесня. Изпуших един фас и вече не се сдържах… Ето ме!
- Брей - получи се точно обратния ефект - ако ти не ме изненадаш, кой друг? Патрисия значи… - въпреки, че от доста време обменяха мисли, нрави и характери онлайн, двамата криеха истинските си самоличности един от друг.
- Да, кръстена съм на баба си Паца.
- Хмм, интересно.
- А ти… на кого си кръстен?
- Ами… как да ти кажа. Май беше тръгнало от един бас, но баща ми може и да се е ебавал.
- Със сигурност.
- Да…
- Не - тя се ухили отново - Нямах предвид това!
- Да кажем, че… нося името на един виден патриот. Наш.
- Това е яко!

Словоохотливите им натури спомогнаха смразяващата опаковка на първата среща да се превърне в едно приятно, леко разтопено ледено езеро, върху което и двамата много лесно балансираха на ръба между галантния флирт и преките сексуални забежки. Нагонът… нагонът… както би казал Марлон Брандо, ако “Апокалипсис сега” не демонстрираше драматичната тегоба на войната във Виетнам, а се занимаваше с нещо (малко) по-първично и доста по-разтоварващо физически. Макар и потно. Я, колко близки като влияние върху човека се оказаха двете неща - войната и секса…

Йоло хич не се беше замислял по този въпрос.

Но пък беше подготвен за повечето неща, които можеха да последват при подобаващо развитие на срещата. Неизвестните в това уравнение бяха много, както и очакванията на Йоло. Капута в портфейла му бе с изтекъл срок на годност, но възможностите в гащите му - силата на девственика. За сметка на това Паца (прощавайте… Патрисия) както вече споменах беше не само работещо, но и модерно момиче. Не оставяше нещата на случайността.

По време на бурното натискане върху стената откъм задната страна на сладкарницата, изпускането на дамската чанта, довело до разпръскването на дузина презервативи по земята, хвърли светлина върху бъдещите младежки актове. Поривът кънтеше в ушите им. Мисълта за голи тела, споделящи франчайза на изтърканото до болка съешително удоволствие, караше очните им ябълки да пламтят. Не оставаше много за казване. Единственият “проблем”, който трябваше да решат преди увековечителната “детска игра” бе изборът:

- У нас или у вас - въздъхна Йоло, докато облизваше вратлето й.
- Във мен… - изстена Патрисия.

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Bia @ March 18, 2010

пролетно разгонени, а? :)
любов да има!

2. MadWizard @ March 18, 2010

Яко е.

бил ми къс

3. legrandelf @ March 18, 2010

Bia, прилича на любов от пръв поглед. Ако не е това… може в сладкарницата спареният въздух да им е развинтил въображението :)))

MadWizard, хахахаха… ако знаеш колко време се чудя, аджеба, за какво “бил ми къс” говориш… знаеш ли? :) Е, ако не знаеш, аз се сетих вече, lol :)

4. lammoth @ March 18, 2010

Оня ден ме подгониха трима травестита…
Връщам се към нас…гледам в далечината три висококраки каки, приближавам се и едната с лигав мъжки глас ми каза:
“как си бе пиле”
“разкарай се бе педал” му викам и взех, че ги разгневих та ме подгониха…мани бая здравички са тия, щяха да ме спукат от бой :(
та исках да кажа, че любовта от пръв поглед е опасна!

5. Лита @ March 18, 2010

хаха, страшно ми хареса :)
последно къде са отишли? в чий апартамент, искам да кажа :)

6. Калоян @ March 18, 2010

no way,
в мен каза … :D

7. legrandelf @ March 19, 2010

lammoth, ама внимавай де, баси :)))))))

Лита, слушай Калата, правилно те “подсеща” :))

8. gergana @ March 19, 2010

Кокс, хахахха, радваш абсолютно, как се досети, ах ти хитро(умно) момче :)))))

9. pa4ito @ March 25, 2010

яко, готино, изкефи ме… абе, с една дума - Елфа :))

10. sdiankov @ March 28, 2010

много ми хареса - супер приятно за четене!
определено в текста има много заигравки:)

11. legrandelf @ March 29, 2010

sdiankov, благодаря ти! :)

12. Radist @ April 13, 2010

В едно друго време имах една телефонна любов, на първата среща беше толкова неловко… а така ми се искаше да съм нея… сега е друго, вероятно. Ако трябва да съм откровен това не е възможно да се случи, а дали съм прав…