Гонитба на съзнанието

« публикувано на 28-09-2008 @ 8:24 pm »

“Въртиш се в кръг, когато нещо не ти е ясно.
Спираш да мислиш трезво, когато нещо не ти е ясно.
Разбираш че краката ти тежат, когато нещо не ти е ясно…
Продължаваш да тичаш в тъмното, със затворени очи,
когато усещаш че нещо ти е ясно…”

Част III. » “Част II. С дъх на тамян”

Обожавам черно бялото. А когато на такъв фон има контраст с червено - се изпразвам душевно. Няма такова удоволствие. Не ми действат природни пейзажи, перфектни натюрморти или творби на Гоген и Ван Гог.
Мисля си за Франк Милър и идеала в простотата на неговият “Sin City”. Любим мой филм. Когато го гледам изпитвам задоволство. Нещо повече от удовлетворение. Някак ми действа успокоително. Зная, че е прекалено кървав (а кръвта там се забелязва), но съм повече склонен да приема комикс измислицата като даденост и да са насладя на двучасовото сайкик творение.

Забил в подобни мисли, продължавах бързата си крачка. Отивах към Филип. Може да се каже, че той е последният ми добър приятел. Ако все още това нещо - добър приятел - имаше смисъл на това прокобно място, сбирщина на целия упадък в обществото.
Често когато имах някакви терзания, от психическо естество разбира се, или просто нещо за споделяне - отивах при Филип. Психоаналитик от класа. Запазил се в бранша, без да захапе дивото и да се превърне в поредния д-р Лектър.

Понякога се чувствах като Кларис, друг път като Едуард Нортън, всеки момент очакващ Филип да превърти и да ми забие касапски нож в подбедрицата.
Глупави мисли. Психо мисли… Прекалено много съмнения и паника има в главата ми. И как да ги няма, като знам какво се случи през последните няколко часа. Не толкова психиращо, колкото необяснимо. Хм, то май е едно и също…

И докато продължавах в същия ред на мисли, усетих полъх на вятър. Нетипичен нощен бриз. Различен от досега познатия ми. Имаше някакво ухание примесено в него. Ухание, напомнящо ми за нея. Вдишах и се замечтах. Затворих очи, вдишах по-силно и отново си я представих, как галантно лежи върху канапето ми. Дишаща ту леко, ту с учестен ритъм на сърцето - поддала се на кошмарите, които я тормозят.
Отворих рязко очи и насочих погледа си наляво, към една тъмна пресечка. Водещият ме бриз духаше точно натам. Продължавах да поглъщам миризмата. Опияняваше ме - чувствах се лек и слаб. Контролираше ме някаква непозната сила, или просто аз желаех да бъда воден за носа?

Преди да съм въздъхнал от удоволствието, вече бях тръгнал към тази непозната уличка. Взирах се в тъмното и очертавах мислено силуети. А нямаше никой. Всеки път, когато си мислех че съм забелязал някого… се оказваше нищо повече от купчина струпани боклуци. Задните улички - любимо място за нощна разходка!

Няма я! Търся я, продължавам напред, но така и не я намирам. Завой на ляво, отново стена, боклук, отвратителна миризма от кофите… Мяукащи котки, светещи в тъмното очи. Поглед нагоре, мрачно небе. Газя из локвите и мръсотията на престъпния град, а дори не знам къде съм. Все още ме носи упойката на онова ухание, което ме бутна в тази посока.
Става все по-тъмно, а аз едва намирам пътя. Нямам много избор - нов завой. И още един… Съвсем изгубих диря.

На следващото свиване се натъкнах на група… хора. Тъмнината беше разсеяна от две светещи в жълто лампи. Заден вход? Светлината не падаше на повече от метър-два от въпросната врата, която водеше навътре в сградата. Все още не знаех къде съм. Но по погледите на типовете, които срещнах знаех… че не съм канен на това място.
Вече бях спрял до вратата. А цигарата ми отдавна беше угаснала. Изплюх фаса и надигнах поглед към един от грамадните образи.

Не мислех, че ще се измъкна от тук без солидна доза тупаник. С една усмивка и два пъти надникване през рамо, успях да ги преброя. Четирима… Но те не знаеха, че не е добра идея да се гаврят с мен… Жалко!
Усетих силен удар в тила. Присвих очи от болка, изкашлях събралия се в гърдите ми дъх и залитнах напред. Зашеметен, за мой късмет очите ми все още виждаха добре. Тъмната завеса остана вдигната и чакаше втори удар от страна на неприятеля, преди да обвие съзнанието ми в мистерия.

Грамадата пред мен замахна с цяло рамо и стовари пестника си върху лицето ми. А някога бях красавец…
Физиономията ми се размаза върху грапавата тухлена стена. Точно попадение. Усетих кръв в устата си, така сладка и тежка за преглъщане. Чух схрупващия ми се нос. От носа ми шурна кръв. Сега вече затворих очи и не можех да погледна отново без да изпитам силна болка.
Паднах на земята, опрях лакти и направих опит да стегна тялото си. Знаех с какво ще продължат тези твари.

След няколкото шута в торса ми останах без дъх. Не загубих съзнание… което беше по-лошото. Разярих се. Те ме разяриха. Докато се търкалях по земята, допрях двете си длани отстрани на счупения ми нос. Рязко пристегнах хватката и хрущенето отекна в мрака. Четирите горили се отдръпнаха. Последва силен вик… примесен със смях. Отворих очи и вече виждах… О, Боже… виждах ли, виждах!

Най-близкият до мене усети твърдостта на кубинката ми в слабините си. Не бях чувал човек да пищи по такъв начин. Видях сълзите, които плиснаха от очите му. В силна агония последният се строполи на земята и продължаваше неистово да пищи.
Един от останалите се засили в опит да вкара лакът в гърба ми. Отскочих с все сила и набутах главата си в стомаха му. Глух стон, сблъсък със стената. Юмрук в стомаха му, скочих нагоре изпъвайки глава и разбих челюстта му. Докато главата му се удряше в стената и той се свличаше надолу, изплютата във въздуха кръв от него се разля върху лицето ми.

Без да я бърша се възползвах от плашещия си вид, обърнах се към другите двама… физически доста по-малки от мен. Дори бяха по-ниски… Малки… сладки… копеленца…
Стиснах десния си юмрук и кимнах към тях. Двамата се спогледаха и тръгнаха назад. Единият гледаше уплашено, но другият все така сериозно мислеше да се върне… Не го направиха, изчезнаха в тъмнината.

Чух гръм от небето и отново започна да вали. Останах няколко минути между телата на двамата биячи. Пищящия тип беше изгубил съзнание. Дишаше учестено и мърдаше нервно с клепачи. Дори едно сритване не го пробуди. Другият се беше задавил в кръвта си. Проверих го дали диша… отрицателен резултат. Страхотно! Още един безличен тип, вън от този свят, от този град… Какъв късметлия!

От носа ми продължаваше да тече кръв. Пробвах дали е отворена вратата. Леко скърцане и имах успех - вътре съм. Нямам идея къде - но съм вътре. Определено беше заден вход. Може би заведение? Казино? Бардак? Жилищна сграда?! Не знаех къде съм…
Огледах се в тихите коридорчета, докато не видях светлина в единия край. Забързах натам - тоалетните. Добро попадение, имах нужда да се поосвежа.
Беше доста чисто, направи ми впечатление… Искрящо бели мивки, плочки по стената, теракот по пода. Всичко лъщеше… добра поддръжка, каквото и да е - трябва да дойда отново тук, в малко по-пригледен вид.

Сложих ръце на мивката и слушах как течеше водата. Гледах се в огледалото и виждах един размазан тип. Виждах едно усмихващо се от задоволство лице. Кръвта продължаваше да капе. Обагрих цялата мивка, въпреки течащата вода. Получиха се красиви форми. Когато най-сетне се нагледах на тази картина извадих две клечки от кибрита си. Знаех си, че кибритите са винаги полезни. С една запалка не можеш да направиш подобно нещо.

Увих малко тоалетна хартия около тях и ги наврях в двете си ноздри. Силно, почти до очните ми ябълки. Изстенах от болка, но знаех че това е единствения начин да спра кървенето. Стар боксьорски трик. О, да, с течащи сълзи върху вече посинелите ми скули, продължавах да се хиля. Вкарах два пръста в устата си и направих бърз преглед на зъбите. Имаше два съмнително клатещи се, но все пак стабилно захванати за разкъсаната устна тъкан. Челюстта ми беше стабилна - не можех да кажа същото за мъртвеца отвън.

Поредната изненада. В тази тоалетна имаше аптечка на стената. Вероятно съм в хотел? Какво изискано място - определено ще го посетя. Изцапах бялата фасада на аптечката в търсенето на лепенка. Сложих една хоризонтално върху носа си. Имаше грозна цепка, фронтално. В мига, в който я поставих вдишах силно. Усетих отново уханието, което ме доведе тук. Почувствах течение зад гърба си, беше отворен прозореца. Виждах го в огледалото. И точно тогава освен вълнението на непознатия нощен бриз, освен чудното мистериозно ухание… през прозореца се вмъкна едно бяло перце.

Прелетя разстоянието, носено от вятъра, игриво в закачливи форми… и се приземи до ръката ми, която все още крепеше тялото ми до мивката. Бяло перо… малко… Гълъб? Или ангел… Това чувство за несигурност ме ядеше отвътре, но пък винаги е било основната причина за моят прогрес.
Измих кървавото произведение, което сътворих и излязох от тоалетната. Продължих по коридорчетата, воден от засилваща се музика. Фоайе? Следващата врата, която отворих ме въведе в едно чудно помещение.

Ресторант! Лека, отпускаща музика, шум от тракащи прибори, звънтящи чаши и хорски госип. На пръв поглед никой не ме забеляза. Нямах намерение да се връщам обратно и да минавам през онези улички, тъкмо се бях привел във вид що годе за пред хора. Засилих се, за да прекося ресторанта без да набивам поглед върху никой от гостите.
Когато започнах да се разминавам с масите им, всички тези спокойни животни, отдали се на малък отдих късно вечерта… или да го нарека рано сутринта… ме гледаха странно. Шушукаха, някои се дърпаха като че чумата идва ръка за ръка със смъртта, за да си поиграят с грешните им души…

Напуснах заведението и стоях на главната улица. Шумът от пробуждащият се град. Луната беше все още там, високо… отразяваше слънцето. Запалих нова цигара, обърнах се назад за да прочета надписа на ресторанта: “La Magnifique”. Определено ще го посетя… отново!

Прекосих улицата и продължих с бърза крачка към Филип…

Следва продължение… » “Част IV. Флирт срещу стената”

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Аспарух @ September 29, 2008

Тази я познавам.

2. legrandelf @ September 29, 2008

Ако може да ми кажеш къде да я намеря, ще спестиш бая бой на героя ми :))))

3. кака ти @ September 29, 2008

Няма да е в ресторант. Да пробва на Женския пазар.

4. æren @ September 29, 2008

Някой път изобщо не мога да разбера реална история ли разказваш или…

5. legrandelf @ September 29, 2008

@кака ти:
Грейко, тая колко пъти по-слаба е от предишните части?! :))

@æren:
Положителен или отрицателен аспект?! :))

6. æren @ September 29, 2008

Ами…и в двата =)

7. legrandelf @ September 29, 2008

Аз подканвах за разяснения, а пък ти пусна един изчерпателен отговор… та едвам го прочетох :P

8. æren @ September 29, 2008

Ами, съжалявам, не съм литератор, порсто проз лингвиз :Р

9. legrandelf @ September 29, 2008

Ite then :)

10. æren @ September 29, 2008

Allright, ibo.
Valete!

11. deni4ero @ September 29, 2008

:)

12. вили @ September 29, 2008

Перцата се появиха. Да. Ама много ни караш да чакаме. Мисли и измисляй по-бързо…

13. legrandelf @ September 29, 2008

@Дени и вили:
А… ама едни коментаторки сте вий…

14. legrandelf @ September 29, 2008

Значи когато бързам - не става хубаво - затова полека!
Освен това, малко фийдбек моля :))

Разбирам, че се усмихвате ама на хубаво ли е, на лошо ли. И да не ми излезете с номера на æren, че не бил литератор (че нужно ли е, хахаха), а “проз лингвиз” :))

15. вили @ September 29, 2008

А от толкова тупаник не огладня ли и да поседнеш да похапнеш в този приказен ресторант. Какви ли вкусни ястия приготвят?

16. deni4ero @ September 29, 2008

nice … агейн ме връщаш в младостта ми с Филип Марлоу … ако продължаваш така, няма да си купувам книги, а и ще ги разпечатам за баща ми :)

17. legrandelf @ September 29, 2008

Ресторантът е снобски :) Не е от любимите места на героя ми, но определено пак ще го посети. Може да заведе Ангела тук, на вечеря или нещо подобно.

Умора може и да има, но време за почивки в “приказни” ресторанти - НЯМА :)))

Филип ме чака!

18. вили @ September 29, 2008

И ние чакаме!

19. legrandelf @ September 30, 2008

@Дени:
О, Филип Марлоу :)))) Съвпадение е съществуването на герой в моята история със същото име - Филип :P

Но… “Пудъл Спрингс”, филмчето с Джеймс Каан, страшно много ме радва. Ех, тоя Р.Ч.

@вили:
Чакайте, задава се! Търпеливите са и Богу драги, знаеш го това, нали?! :))

20. вили @ October 1, 2008

Търпението не винаги е добрата ми черта, но какво да правя ще чакам. ;)))

21. каката на Хъмпти Дъмпти @ October 3, 2008

Четвърта част навява лека алюзия за стила на писане на Джон Гришъм. Усеща се как авторът е отделил време да се запознае с жизнената среда на лирическо-епическия герой, както и препратките към соствената му биография.
Отделните сегменти на историята не са добре обособени, личи си, че са по-скоро емоционално заредени, но точно това е специалното в маниера на елфическите нобелисти. В една съвременна история те могат да вплетат нишки, връщащи ни към далечните времена на сътворението и отднавна забравени истини за света, хората, ангелите, нехората, неангелите.
Другарият Марти се е справил добре с литературното предизвикателство да запознае публиката си с един нов типаж - съвременният вариант на Еркюл Поаро съвсем не е забравил какво е изисканост, маниери, идеали, просто като Джон Константин е твърдо решен, че самоунищожението е къде-къде по-висша цел.

22. legrandelf @ October 3, 2008

Това тука е “Част III”, ама карай :))
Останалото, относно твоя коментар ти го пляснах в скайп :)

За следващия път да внимаваш, хахаха :)