Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Пътека слабост

« публикувано на 12-03-2010 @ 7:29 pm »


фотография: “The Seventh Seal”
слушайки: Basil Poledouris - Atlantean Sword

- А ти от колко време си тук?
- По-малко от година.
- И… харесва ли ти? Какви всъщност са заниманията на такова място. Прилича ми на звучно изчертана злокобна дупка, гравирана нишкообразно с плесен от мухлясъл залък, свит като гнездо, за група необуздани лястовички.
- Въпрос на преглъщане. Не, тук няма занимания. Има си цел на престоя.
- А ти с какво се занимаваш толкова дълго, че… не си изпълнил целта, за да се махнеш?
- Посрещам. Досаждам и изпращам… след това.
- След това какво?
- След това - нищо, поех си дъх - след това, като разсъбличане на разума, зависи единствено от теб.
- Но частица от бълбукащата ирония… се разстила по твоите плещи, нали?
- Малко.
- Колко малко?
- Колкото пожелаеш. В случай, че успееш да налучкаш силата на тежестта. Нещо като… цената на въздуха или вълнението на горчивите мисли.
- Целият тест ли е… свързан с такива глупости?
- Отнасяш се несериозно. Що за разум трябва да имаш, предвид факта, че пред най-важното изпитание в… хм… не бих го нарекъл животът ти, задаваш подобен род нимфоманизми?!
- Не те разбирам.
- Минаваш във фтора фаза.
- Казва се втора.
- Зная, а ти?

- Значи просто досаждаш, така ли? От колко време го правиш.
- Достатъчно.
- Достатъчно какво?
- Достатъчно дълго, с достатъчно присъствие и достатъчно нюх към себичния екзотеризъм.
- Това са… това вече са пълни глупости.

Умората напираше отвъд осанката на новият посетител. Не разбираше много неща и притеснено оглеждаше наоколо. Но му беше трудно. Недалече мигаше една улична лампа, а на няколко стъпки от умрялото куче, посока север-северозапад, се намираше извадената преди два дни от кладенеца обувка на Светеца.

Мигом се почувства сам, малко преди символичният площад да се напълни с хора. Отгоре нямаше камбана, докато връвчицата сочеше към склона на удавниците.

- Това е прекалено. Искам да се измъкна оттук! Освен това… що за илюзия. Това номер ли е? И виж… това съм го виждал някъде!
- Позна сцената ли? Колко далеч виждаш.
- Ами… ами не повече от онази мина, ей там - посочи няколкото дървени арки, оформящи началото на целесъобразната каменна мина - Това е кучешка история, при това позната. Изтърпявал съм я и то не веднъж.
- Значи не би трябвало да си толкова притеснен? Защо буйсташ?
- По спокоен от мен - няма! - тропна с пета и погледна назад, към шумолящите в клюките си хора.

Явно беше въпрос на търпение. Но горчивият спомен от последните житейски мигове не спираше да го тормози. Вените бумтяха, а след това - затихваха без жал и без умора. Търпението липсваше. Изплъзваше се след всеки един изчетен ред от книгата, която продължаваше да разлиства страниците си, принуждавана от гальовната ненавист на бръснещия нощен вятър.

- Нощ ли е?
- След малко съмва. Може да наблюдаваш залеза ако искаш.
- При теб, на пейката ли?
- Да, удобно е, но… не може да седнеш.
- Не съм и молил.
- Няма как - против волята ти е.
- Чакай малко, залезът ли?!

Подчертана доза страх, незнание, неразбиране. Превръщаше се в единак. Самоцелен и разпокъсан между объркващата мисъл и синхрона на познатото полувремие. Бързаше, но… не спираше да тъпче на едно място. Без изход.

Имаше ли изход. Не повярва!

Бреговете липсваха, точно когато имаше най-голяма нужда от тях. Фигурата, застинала преди години, извисяваща се от върха на скалите, с която наскоро се запозна, бе помръкнала. Лицето й не бе видимо. Сгушило се в развълнуваната сянка, подклаждана от бурните вълни, липсваше все повече. Липсваше от желанието да достигне познатите очи и да им даде миг светлина, сетивност и спокойствие.

Имаше ли изход… той застана на ръба, почерпи се със студен въздух и загледа водата. Свенливо, носена върху по-тъмните ивици от нея, приближаваше лодка.

- Кой е там? - провикна се в ехото.

Не получи отговор. Примижа с очи, а когато върху рамото си усети угасваща топлина побърза да се обърне, преди чаровно звънливият глас да избяга…

- Отдавна ли чакаш тук?
- По-малко от година…
- Харесва ли ти?
- Въпрос на преглъщане, друже…
- Какво е това място? Мъртъв ли съм?
- Никога няма да усетиш разликата…

« подобни cynical speech, ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

имах доброто желание да те похваля
но сърце не ми дава

2. gergana @ March 13, 2010

:)
… а някъде дълбоко в бикините, едно пулсиращо сърце се е сгушило боязливо сред мърляв треволяк… и… не ти дава…, нали ;)
:))))))

3. Калоян @ March 14, 2010

Аз, честно да ти кажа не го разбрах …

ако намекваш, че съм язвителен заради нередовности разни… е, имаш право! >:(

5. gergana @ March 14, 2010

…хахаха…. да ти цункам черупката нацупена, що се мръщиш ся… :))))))

6. Preor @ March 14, 2010

legrandelf - Ако ги продаваше тези писания - бих ги купувал.
Както винаги си един необикновен автор :-)
Май доста съм изпуснал мхммм…

7. BraInjury @ March 15, 2010

черупка, “Въпрос на преглъщане”

elf, страхотен разказ, както обикновенно! Изключително завоалиран, “мъглив”, тайнствен, отключващ различни врати във въображението на различния читател.

смарталек, преглъщане my ass
текстът не е нито сложен, нито провокативен. поредната протяжна самодоволна графоманска полюция, но разредена и блудкава. не оставя петно.
и още нещо - няма нищо по-трудно от това да напишеш интересен, но все пак правдоподобен диалог. този текст е желязно доказателство за традиционния неуспех в това начинание.

9. legrandelf @ March 15, 2010

Почти ме убеди, мейт, но… пак… пак нещо не мога да разбера в доводите ти :)

Не са наситени… не са наситени с правдивост и твърди (може и не като желязо, щото има и по-твърди неща - пробвай с главата ми) доказателства :)

Тц… отказвам да поема/погълна/носоглътна извезаните с черупко-ташачести отломки руни :)

ако щеш! претенции ще предявява! без пари ти ги давам, марти, без пари!

пп мейт ще викаш на останалите лумпени. на мен ми е обидно :(

11. legrandelf @ March 15, 2010

Две дози натякванки :) Пак не съм доволен… (или ще кажеш, че е от слънчевото време днес - недоволството ми, как кое) :)

П.П. Жалко… думичката е хубава :) Може друже, приятелче (-приятелче) или каквото ти си избереш, но моля те… нека не те наричам “черупка от ташак”. Гъгрицата беше десетки пъти по-яка ;)

12. пържен слип @ March 15, 2010

гъгрица е титла. нося я само на литийни шествия.

13. legrandelf @ March 21, 2010

Жан-Марк Бар и Дамян Дамянов (с малко ноти от Ерик Сера)

точно попадение…

[!]

14. legrandelf @ March 24, 2010

След като чеширската гъгрица ми направи забележка за бозата, която му пробутвам… се замислих :))

И реших, че няма нужда от много приказки, а трябва повече кратки форми :P

Това явно е (само)усъвършенстване, което би било достойно прието дори от Кант (и неговите подръжници) :)

15. Nightwish El @ September 16, 2010

Наистина е… приятно.
И знам, че би трябвало да съм сериозна и да потъна в размишления, но съм се ухилила:

“- Минаваш във фтора фаза.
- Казва се втора.
- Зная, а ти?”
:)))

Благодаря. Бях го изтървала…

16. legrandelf @ September 16, 2010

Nightwish El, фтора фаза е много хубаво нещо :) Няма от какво… да се притесняваш (?!), че уж не си сериозна :) Повече от сериозна е тази фтора фаза! :)

« Четвъртъшно еротофилно хуйку Абстиненцията Facebook »