История за пиянското лайно на един (не)отдавна зарязан Трифун

« публикувано на 18-02-2010 @ 12:05 pm »

фотография: Шотландия… О, Шотландия…

Упорита уплаха в устрема за унифициране. Така започна седмицата му. Беше млад, натръпнал, не достатъчно изтръпнал (там където пубертетлъка предпоставяше) и като цяло леко глуповат (в социален аспект). Накратко - не му провървя в първите сексуално-любовни маневри, в следствие на което се превърна в един доста отчаян и пивък тип. Пивък, пивък… с елементи на битово алкохолизиране.

Мрежата от сплетни го настрои против католическия празник Свети Валентин. На всичко отгоре се сети за бомбастичната глава, която Трифон Иванов наби(чи) в мрежата на Русия, след което българският национален отбор по футбол си събра багажа в посока мундиала във Франция. Не му трябваше повече - колкото и тъжен да го раздаваше, намираха се няколко приятели сред университетските колеги, които даваха всичко, за да го видят отново усмихнат (и веселяк - такъв беше Трифун).

- Аре бе, дълъг! Ня’а те чакам цял ден, к’во си са разписал в осем часа?! Ста’ай, че ни чакат. Ше затвори лафката и няма вино после - с шут през вратата в студентската стая нахлу Борис.
- По-тихо бе, уйчо. Не виждаш ли, че спят тука - Трифун посочи съквартирантите си, един легален, поне двама нелегални, плюс ниско бюджетните им пачаври.
- Добре бе, дължина - какой туй нещо тук дет’ си писал? - намеси се Сони.
- Утре ще го преписваш, заеби сега.

Трифун се обу набързо, метна якето и избута натрапниците вън от стаята. Загаси светлините и затвори вратата след себе си. Щракването на ключа съпроводи тримата по зле осветения коридор към мимолетно важната дестинация - близкия павилион, разположен на стратегическото място - спирката на 94, входа към Индианабад (халтура и сивилизация).

- Колко ш’ пием?
- Па… колкото можем?
- Не бе, колко хора?
- Ми ние двамата с теб. Сони, ти?!
- Не ща… жените казаха, че има водка няк’ва, от нея ще пробвам.
- Добре - ми значи само двамата сме, и ако евентуално някоя от онез’ си сипе за наздраве.
- Ху’у - пет литра - Борис подаде пиянската заявка и тримата останаха в очакване, докато поръчката изпълни с ценно пиянско съдържание пластмасовата туба от минерална вода.

Петнадесетина минути по-късно триото споделяше хумористичното вътрешно покритие на хаспела в четвърто подразделение на Гетото. Желанието им да достигнат някаква форма на успех, наричана връх в живота, точно днес бе решило да ги възнесе до последния, осми етаж на сградата - пиянската сбирка.

- Отвори, либе, отвори…
- Си кракаааааатаааааа… - спътниците на Трифун бяха една доза повече ебливо настроени, отколкото споделящи вълнението, а и таланта на познатите им естрадни творци.

Студентската стая беше толкова пълна, колкото съглашението очакваше. Разбира се, процентът мъже-жени докарваше морска болест на сексуалната везна. А и дори да не беше така… познатата им обстановка не предразполагаше каквито и да е съешения. Така да се каже - бяха колеги със статут на приятели. Е, разбира се, винаги можеше някой да се напие дотолкова, че да (при)повдигне краката на колежката си, или обратното - колежката да разлигави мъжкия пенис на другарчето по университетска вносна бележка.

- Кога една негърка изхвърля боклука? - попита Сони.
- ‘Ба ли го - махна с ръка Борис и вдигна чашата до своята клюмнала, от многото червендалесто “мислене”, глава.
- На деветия месец, туй е старо бе, Сонка…
- Ем чи, лайна… к’о да ги пра’я! - разклати глава в умиление Сони и протегна ръка към масата.
- Което ми напомня един друг виц - мексиканец и негър се возят в колата - кой е шофьора?!
- ‘Ба ли го - повторна реакция от Борис.
- Полицаят!

От палавата петлитрова туба не оставаше много. Проблемът беше в… разпределението на течността. Неравномерното темпо, което Трифун си налагаше, вещаеше само едно - колкото и изискано да го раздава, бръщолевеното не му попречи да пие. В крайна сметка бройката се забрави, а двамата с Борис продължаваха да чистят карма под винарската лоза.

Обичайните групички от по двама души се бяха формирали, заемайки различни ъгли на стаята. За който не беше останал ъгъл - лежеше на пода, в центъра на застланата с килим стая. Или по леглата - приказвайки - като все още съешението беше табу за колектива бъдещи инженери.

- Мърла, мек да го лапа! - заваляно измърмори Борис.

Стаята се завъртя след това изречение. Прозорецът вкарваше отрезвяващ зимен въздух във вмирисаното на пръдня, задушевни шепоти и похотливо изпит алкохол помещение. Трифун се надигна и се подпря в близост до височинната порта, която с едно грешно залитане от негова страна, можеше да му предостави безплатно екстремно изживяване - с главата надолу.

Затова той реши да се позаклати малко по посока тоалетната, където ще намери усамотение. За минутка. Или повече. Никой не знаеше, дори самият той…

/~ 20 минути по-късно/

- Аре бе, дълъг, излизай! - от другата страна на вратата Борис силно налагаше шперплатовата “кенеф-покривка”, опитвайки да изкара Трифун, който без да издава звук, заклинил се върху тоалетната чиния стои и мисли, същински Роден.
- Ммммммммм?! - нещо като въпрос… нещо като негодувание от страна на Трифун.
- Излазяй, че Ларки се напи и тре’е я водим в тях.

След още няколко минутки неповръщаем престой, нито достатъчно отрезвяващ, Трифун напусна обителта на тоалетната шатра. Махна с ръка към Борис и Лари, горката… не просто не се държеше на крака, ами заспиваше права - силно накопана. Излезе от стаята без да каже чао на останалите (които бяха будни и в съзнание - май нямаше такива) и загледа зле осветеният коридор. И тогава в миг… кубатурата излезе от граници. Паралелепипеда, очертан от стените с отронила се мазилка, започна да се клатушка като малка рибарска лодка спипана без спасителни жилетки насред Бурята на века.

Трифун не издържа и забърза “крачка” по посока асансьора. Достигна успешно. Натисна бутона, отговарящ за повикването на хаспела, също толкова успешно, и… продължи ход, за да се усамоти до парапета зад асансьорната шахта.

Клатещите се фигури на неговите спътници неколкократно го викаха, но той не отговаряше. Последните тръгнаха, а Трифун остана сам със замаяната си глава, парапета и стълбищното пространство. Още едно превъртане на очите, опулването им и… сияйната маса заизскача на талази вън от утробата на пияният ни герой.

Беше страшно, много пици се разляха по пода, а дъхът в гърдите на Трифун - липсваше!

Не, не се задуши. След няколкото литра пикане през устата той се успокои и реши да се прибере вкъщи. Наоколо беше тихо. Трифун пренебрегна елеваторната маг(ар)ия и реши да се “спусне” по стълбите (от осмия, последен етаж) с цел да… изтрезнее малко.
Взимаха се по 4-5 стъпала наведнъж, а Трифун проклинаше късмета си, но благославяше парапетите, които не допускаха телесната маса, пропита с евтино червено вино да се сгромоляса със страшна сила върху студения стълбищен под.

Много крачки и много забавни клатушкания по-късно, Трифун напусна зоната на четвърто подразделение на Гетото. Отправи се към… третото такова. Неговият дом. Дом, сладък дом - думите имаха нов вкус в устата му, по-малко киселинен - повече захарливо носталгичен. Без ферментация.
Трифун обитаваше нормално щутгартско спално помещение на третия етаж в сградата. Пътят към върха бе осеян не с рози, романтично неприлични, пък и понякога бодливи, а с много стъпала - много, много стъпала!

Затова прозореца на втория етаж, до стълбите, се видя като удобно място за почивка. Трифун поседна, да - тези прозорци имаха достатъчно място, позволяващо на човек да седне върху перваза им (от вътрешна страна говорим, суицидните мисли липсваха в пияната бъклица на героя), облегна глава на стъклото и се отдаде на мисли. Отдадеността му… се превърна в заспалоза. Моменти на просъница, разговорни елементи от страна на други прибиращи се и няколко сепвания. Спрежения… на мускулите. Задника на Трифун започна да измръзва, когато решението се появи от само себе си.

С бавни стъпки нагоре към третия етаж, малко след скърцащата врата и наляво по коридора към стаята. Трифун извади ключовете си, когато в далечината, една врата преди неговата, забеляза коленичила фигура. През акъла на пияният ни герой минаха много (по)мисли. В ръката си стискаше връзката със секретни “пароли” тип “Метал”, като че всеки момент щеше да лумне далавераджията, който мистично продължаваше да бърника по чуждата (?!) ключалка.

Но след още няколко стъпки, привикналите към тъмнитата очи на Трифун фокусираха съседа, по-пиян от него дори, който с много усилия се опитваше да набута “оная работа в другата”. С усмивка от типа, “Глей с’я как се отключва!” Трифун от раз уцели своята ключалка, врътна китката си и увенча пиянския си рейд с успешно прибиране.

Събу се прилично, свали си якето. Вкъщи всички спяха. Трифун реши да мине през тоалетната, преди да се пльосне доволно из топлите си завивки. Влезе в бялото теракотено санитарно чудо, свали ципа на панталоните си и се подпря на стената с изпъната дясна ръка. Доволното изпикаване започна, а мисълта на Трифун… изчезна в миг!

Събуди се в леглото си, с глава към прозореца - неестествено за спалната му поза. Беше много светло. Сутрин. Трифун все пак беше в леглото си. Но с дрехите, отвит. Огледа се - на другото легло спеше Фифи - един от многото съквартиранти. Трифун се запъти към тоалетната, отново натам го влечеше. Влезе вътре и… остана покрусен!

В тоалетната чиния плаваше чудовищно по големина и безбожно плътно по състав пиянско лайно. Трифун се притесни. Срамът бе голям… вярно, че само пред съквартирантите, но… не можеше да го преживее. Пръдни в центъра на селото и преди да си се прибрал - всички ще знаят!
Набързо провери задника си - нямаше следи от “кални” премеждия. Огледа се по дрехите - пак същото - чист като сълза. Въпреки всичко, продължаваше да мисли за поплавъка, който не бе потънал, вероятно забравен на повърхността.

Без да има flush!

Спомените за червеното вино, излизащи под формата на миризливо-кълбести метанови парадокси, спохождащи Трифун до края на деня, освен махмурлука, непрекъснато го връщаха към сутрешния вид на тоалетната му.

“Трейнспотинг” dead ahead!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Omnia @ February 18, 2010

Хахахахахаахахаха
Опа, то не си е работа да се смееш за подобно нещо, но така пресъздадено е грехота да не го направиш: )))
Мерси за дозата настроение:)))

2. Val @ February 19, 2010

А в щутгартското спално помещение се случваха доста странни неща.
Раз, два, три.
Леви, десни, леви, десни.
Ходом, марш.
Teresa Ann Savoy-Salon Kitty

3. Тинто Bra's @ February 19, 2010

Върна ме мн. назад с тоя линк, Вал. :) Thumbs up!

4. lammoth @ February 20, 2010

ех, с този пост елфи си спомних няколко неща:

- рефрена на шотландските антироялисти от книгата “Трейнспотинг”,имам мътни спомени, ама беше нещо такова:
“….Тралала тралала
на кралицата в гъза..”

-после се сетих за песничката “Трифон, Трифон капитан”

- спомних си и за едно японско клипче, в което пияно джапанезко момиче се насра….

- а за капак - Салон Кити

да живее секспоатацията!

5. legrandelf @ February 20, 2010

lammoth, какво му е на граватара ти ? :)))) Не мога да различа… обесен пръст ли е това ? :))))))

6. lammoth @ February 20, 2010

като се замисля, май не беше подходящ ден да сложа точно такъв граватар :(

от друга страна, след дългогодишни издевателства, подложено на фистинг, уанкинг, поукинг и други извращения, пръстчето ми не издържа и се обеси :(

7. legrandelf @ February 21, 2010

Мдам, малко датата си нацелил, но нямах предвид това :) Но пък след такова тежко битие, като това на показалецът ти (т.нар. пръстче) :)))) си заслужава една бесилка, хахахаха :))