Стари лаври и посивели влакна II

« публикувано на 03-02-2010 @ 6:58 pm »

фотография: FFFFOUND!
слушайки: симфония на прекъснатите нерви, чар от украшения…

Линия от мрак и няколко стотин (санти)метра пробяган наркотик я озоваха на връх Нова година, в приблизителния кротък и много точен алтруизъм в периферията на Берлин. Върху шапката без пера, но с достатъчно мъркащи светлинни пресекулки, достойни за сюблимно визуално напращяване. Като бюст - силно, изпъващ корсета на знойна хубавица… последното - (не)понятно излишно!
Бистрия ум, някога наричан разсъдък, дялкаше свирка от бамбук, притаен в ъгъла на себелюбието. Онази хвърката мисъл, рамкирана като звание човешко, понякога греховно, в повечето случаи - изкушаващо пагубно, се разлисти като пернато цвете, новородено, готово за сън, по-лек и от полет.
Това балкон ли е?

Едната стъпка нямаше да е достатъчна. Пир и шествия. Повече орга(ни)зми, разменящи миловидни секрети. С размах. Песен… това беше песен. Настъпи парапета и погледна надолу… Долетя мисъл. Така проклета. Но нужна. Повърна я, тя се завъртя в опит да докопа земята - онази, познатата, в рамките на балкона безопасен. Но не би?

~ няколко дни по-рано…

За пореден път лентата на хитровидния Питър приключи с тътен, оставяйки в нищета мисловна горестолюбивия островитянин Хю. И двамата знаеха как ще свърши. Репетираха за това по цяла година, докато накрая ръката трепереща не понече отново да ги призове на печалната сцена. Голяма луна бе(ше). Мило им стана!

Не се караха. Но закуската струеше бавно от ъглите, един пред друг по-виновни и (про)клети. Накъде ли?

Той доживяваше.
Тя освирепяваше.

Не се спираха. Не можеха. Като всеки друг човек. Бегом от обвивката на безсмъртния желъд. Но дълбоко в себе си усещаха мухъла от многото твари любовни, съпричастно провисвали се от телата им… дори не меки… вече!

Горчеше. Изгорно.

Припалва си пура, докато тя влачи бельото му. Не е очарована. И как би могла - с такъв насрещен чар. Петна от грижовната липса. Петна от скротумен бълвоч, малко плът спластена, защо не и органичен отпадък… фира на едно заг(н)иващо поколение.

Ухае на… ухае на време. Застояло. Това я губи. Тя самата се губи, колкото по-силно и с желание пристъпва към устрема шеметен. Не му остава много, но… почитта увлича. Насладата също. Накрая - пречупена, стои на перваза и бълва шепоти сладки.

Мощно изпразване.
Близък полов контакт и няколко срамни услуги в лицето - вабанк.
Крещяща нужда от внимание. Прибира се, намира го там, където го е оставила предната вечер. Без нея не мърда. Мечтае. Там, където времето е далеч по-разтеглива басня, от която и да е вагинална прелюдия, наречена жена. Измива лице, извива ръка и го избърсва в нея, гледайки нагоре.

Мелоядията на спомена се слива с отражението на гиганта…

Покорно - като памперс влажен.
Символично - като загубен дар слово.
Преклонно - като разделителна възраст.

~ поток, с цвят на погребална роза, се разпръсна пред очите й насълзени…

Той остана сам… а падането й я направи много смъртна!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Val @ February 4, 2010

Стилно. Но ми се искаше обратния вариант - той не е очарован, а тя играе вабанк. :))
Mimi Metallurgico ferito nell onore - Tango

2. legrandelf @ February 4, 2010

Val, Мо-мен-тал-но! Одобрявам! Туй! Танго! :))))

3. Lili @ February 4, 2010

Hard!
Срама нямаш значи :)

4. Val @ February 5, 2010

Светле,Марти знае че съм човек на визията.Какво да се прави ? Всеки си има своите недостатъци:))
И се радвам много за теб - черната дупка вече я няма.

5. legrandelf @ February 5, 2010

Моментално му давам на Val колкото кажете Оскар-и… поне 12, за да смаже “Титаник”/”Властелинът на пръстените: Завръщането на краля” от тяхното завидно/заветно първо място :)))

Кой е по-як там? “Титаник”, че от 14 номинации има 11 парчета статуетки, или другият (не ми се пише цялото му име, прекалено е дълго и пръстите ме заболяват) - който от 11 номинации е забърсал (оф, Боже!) всички 11 статуетки :)))