Шармантно, без поличка...

« публикувано на 22-01-2010 @ 7:31 pm »

фотография: Missing girl…
слушайки: Smelly voices…

Плот идилия и макаронени изделия. По рафта има пепел, която измръзва по-бързо от навлажнените вагини в Якутск. За секс не говорим, защото скрежираш. Плавно, като малки вглъбени ножовки, подпъхнати славно в ръка и през зъби, свисти ветрецът - навява утеха…

СТОП КАМЕРА!

- Какво беше това, мамка му? - изкрещя кукловодът.

Пуснах му малко фира и той се размириса. Като мъртво месо, изпод гноясала рана, на претупан парашутист. Без униформа, но с малко повече фосилни образования в ушите, отколкото мейкинга на юрски парк допуска на площадката. И тук… точно тук я видях!

В лудостта на грацията, на десетки метри отвъд периферният гений, се разбиха вълните на бурните емоции, славните атракции и мисловните пенетрации. Водевила притежаваше мъркащо къдрава коса, безметежно напукан грим и чаровна усмивка. Развихряше се страстно на сцената, но паднеше ли завесата на ролята й, в миг се преобразяваше.

Разхождах се бос, с мръсни чорапи в едната ръка и чаша кафе без сметана в другата. Зад ухото балансирах измършавял от стискане фас, а в малкия джоб на раздърпаната си риза имах неизползван презерватив. Точно когато лъжичката се плъзна в ръката ми, Водевила допря тялото си до плота. Няколко салфетки разпиляха присъствието си по пода, а захарните кубчета се строполиха в чашата ми.

- Този… този последния лакей, докога ще го търпим? - попита ме тя.
- Мистър Феърчайлд ли?! Той е малко луд, но умерено тръпчив и недостатъчно настоятелен…
- Недостатъчно? Ако питаш мен отдавна е прекрачил линията… Много! Много отдавна! - беше бясна, по неясни причини.

С пръст размешвах съставките на афродизиачната течност, която обитаваше чашата ми. Мислех си… ако (никога) не бърках, щеше ли да се получи такава неповторима сладост?

- Ти се справи много добре, наистина. Рядко виждам някой, който може с такава охота и запотено лице да обязди зверовете на сценария - фамилиарничене с блажен тон, почти еректиращ ме.
- Не е трудно да познаеш.
- Какво?
- Не позна ли?
- Има ли още или да те питам - подразни се Водевила.
- Сценарият е мой, мислех че знаеш… Открито перверзен е и достатъчно взискателен. Изискан… Понякога думите ми убягват, но ти ме разбираш, нали?
- Кога е нашата сцена?
- Онази ли?
- Не… другата.
- За нея още не съм измислил… кинематографичната гледна точка.
- Че защо ти е да го мислиш? Друг се взира зад обектива и маха с пръчка, бясно, разчорлил посивелите си влакна, опиянен от желанието да дирижира…
- За да си спомня, какво правих тогава… когато ми се случи - наблюдавах я, изглеждаше почти невинна, но достатъчно смахната и безумна в интригите си, за да ме омае в миг.

След няколко прашни тефрета, отпивания от чашата и симпатични истории от миналото, свидетели на нашата нережисирана сцена станаха една строшена брава, досадно скърцащата врата на килера и… парцалите по пода. Да не забравим и гордо изправеният в ъгъла… метален макет на “Виолончелистът”!

Докато хапеше ръката си, в опит да не изкрещи, аз навирах моята между гърдите й. Обичах онзи запотяващ момент на свършване, докато ближех пулсиращата й плът, блажено затворил очи върху най-приятната възглавничка…
Не пропусках гризването на зърното й - едва ли можеше да потрепери по друг такъв начин, ако направех нещо друго…

Имах червило по ризата, червило по врата и малко… върху топките. Забърсах последните следи, докато пикаех в мивката на същия този килер. Водевила оправяше косата си.

Кукловодски крясък от далечината на коридора. От другата страна на скърцащата врата се появи един дребен тип със забавна репортерска шапка, големи дъна на лимонадени бутилки вместо очила и отдавна угаснал фас между напуканите си устни. Въпреки това, погледът му беше достатъчно лежерен и просмукващ се в кожата ми, като нагло засмукване на бездарен адвокат. Тръсна въпросната угарка и посочи папката си. Успях да мерна, че новата сцена е на прицел. Почесах се, Водевила ме побутна и двамата се залюшкахме напред, водени от изпълнителния дребосък, право към обаятелната паст на режисьорът ни.

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Казарил @ January 22, 2010

това да се чете на фона на синатра.

ако не бяха топките, щях да си помисля, че си се размекнал! : )))

отново подаряваш oчарователна картина, mate.

2. Казарил @ January 22, 2010

аа, знам, че при теб снимките са специален момент, затуй не ще си замълча. прекрасна е, зареждаща, жива и … грабва, грабва, но мен ако питаш (не ти и трябва), то тва фото не му е над тоз текст мястото.

3. Събина @ January 22, 2010

исках само да въздъхна и да се усмихна, ама системата не дава… :)

4. mushichka @ January 22, 2010

(въздъх!)
(усмих!)

:)

@Събина: на мен ми даде :P

5. gergana @ January 22, 2010

Браво бе, прекрасний, къде го намери тоз десен, хахахахааааааа
Познай на кой ред започнах да си бъркам в ухото с пръст :)))))))
Хареса ми (текстът, не бъркането в ухото), даже много ми хареса, та чак се разнежих (малко)
Разсейваш ме ти ;)

6. Ondine @ January 23, 2010

Хм…работата загрубява пак!Добре звучи!:Р

Това ме разби от смях :$ “По рафта има пепел, която измръзва по-бързо от навлажнените вагини в Якутск.”

7. legrandelf @ January 23, 2010

Казарил, като каза на какво да се чете, а след това и коментара на Zelengorova си мисля… май трябва от време на време да има такива… местенца, където да не ви казвам какво да слушате :D И вие най-добре ще си напаснете мелодията ;) А за снимката… well… :))) Нищо бе, ще му се намери място на фотото, или по-скоро ще се намери текст за него :))

Ondine, колко да е загрубяло :P

8. gergana @ January 23, 2010

… отбивам се, за да ви кажа само, че на мен идеално ми пасват фотото, музиката и текстът, пък
:)
но и предложенията на Крис и Светла се приемат
*един кариран летен Синатра
и
*Love and Revenge
(Love her sweetly and completely, lalalala)
;)

9. alish @ January 25, 2010

о да! това е! ^^ go, elf, go!

10. alish @ January 25, 2010

и между другото, снимката радва. много charming (като цяло).

11. photoFil @ February 27, 2010

За темата. Те вагините в Якутск много ме съмнява да пресъхнат някога …