» § « Cynical Speech™ » Беше студен декемврийски вторник…

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Беше студен декемврийски вторник...

« публикувано на 01-12-2009 @ 3:53 pm »

фотография: Selectism - The Fashion “-ism”
слушайки: безгрижното хлипане на стрехите покрай безкрайния зид…

Погледа ми стигаше до върха на сградата. Наистина… голямо копеле! Приближих се още повече, току виж съм си цапнал главата в хладната отвесна мозайка. Докато шарех наляво-надясно с очи, няколко капки паднаха върху лицето ми. Отскочих назад. Нямаше допир, но имаше влажност. Почти като първия път…
Ръката ме сърбеше. Вчесах пръсти в областта на свивката. Когато бях малък, подобно движение ме побъркваше от смях. Търкалях се по земята безгрижно, плачещ от гъдел. Но сега… имаше болка.
Не търсех визуален контакт с хората наоколо. Движех се като призрак. Разминавах се като такъв. Не се опитвах дори да се сблъскам с някого.
Не ми липсваше контакта. А и по-добре, че нямах тази възможност…

Клепачите силно напомняха за себе си. Удряха ме бясно с всяка следваща стъпка. С всяка моя последвала глътка въздух. Дерзаеха…

Разминах се с онзи човек. Единственият, който през последните няколко седмици се обърна и продължи да ме наблюдава. Като, че желаеше да ме пита нещо. Или може би имаше отговор на моите въпроси. А какви бяха те… кога за последно проявих желание да разговарям със себе си?!

Притесняваше ме факта, че въпреки няколкото грешни преки, в които забързах крачка, този зад мен не се пречупи и продължи настоятелно да ме преследва. Имах чувството, че колкото по-бързо мърдах, толкова по-силно впиваше нокти в гърба ми.

Избрах си партньор. Огромен, четири метра висок зид, целият покрит с лишей. Плъзгах ръка… по-скоро отривах рамото си в него.

Ароматът на угнила шума, примесен с прясна, току що напоена с дъждовни капки почва, разнесе повей на погубени чувства около обонятелните ми забрави. За миг се озовах отново там…

Последните въздишки, преди въжетата да го спуснат в предварително оформения подземен будоар. За съжаление… лукс липсваше. Охолният живот, на който бе свикнал Тони, свършваше със слизането му от сцената. Нищо човешко не му бе чуждо. Грехът - движещата му сила.

Уикенда сложи край на тежката седмица. Отбеляза и краят на житейската му пътека. Нямаше финално слово. Животът му бе изтъкан от монолози. Но за завършека на собственият му спектакъл… нямаше такъв.

Отнесох се. Облегнал гръб върху стената въобще не обърнах внимание кога преследвачът ме е застигнал. Поклащаше се насреща ми. А очите му горяха. Брадата бе гъста, видимо мръсна. Не знаех откъде се разназя досадната миризма на тамян. Дали от попският му вид, дрехите, или просто некъпаното физическо съдържание под тях.

Не спираше да ме гледа…

- Познаваме ли се? - подхванах аз.

Отсреща не получих отговор. Компромисното решение от страна на мълчаливият ми събеседник бе пъхната ръка във вътрешния джоб на грейката му. Извади една снимка.

Достатъчно смачкана и пожълтяла, добила автентичността на исторически фотос от Втората световна война. Единствено лицата на хората там, можеха да свидетелстват, че фотографията е правена в някоя от последните години. Лудостта на XXI-ви век… мършата! Чумата! Безгрижието и пороците…

Видях Тони, няколко други младежи. Познах и преследвачът. Изглеждаше по-различно. В по-прегледен вид. Погледнах отново очите му. Сълзите му ме накараха да се върна на снимката.

Двамата с Тони бяха прегърнати. Долепили лица едно до друго. Имаше нещо, което видът на фотото не можеше да скрие, въпреки окаяното си състояние. Това бяха влюбените погледи на двама души.

Тони никога не ми беше разказвал за този човек. Не го срещнах на погребението. Не го бях виждал в болницата, нито в проклетия будоар на… любовника му. Нито един път на сцената. Нито през вечерите, когато споделяхме радост, наслада и… проклетата превземка на всяко едно пробождане във вената.

Отново усетих болката в ръката си. Стиснах я силно и се свлякох, прилепил гръб до стената зад мен. Не бях докосвал игла от няколко месеца. Онази топла юнска сутрин, когато получих СМС от Тони. Най-шибания, кратък… безкрайно съдържателен текст, който съм получавал някога.

HIV+

Спомням си, че повърнах в леглото. Най-добрият ми приятел бе получил билет за Отвъдното. Първа класа, без право на допълнителен багаж, освен дрехите на гърба си и цяла една торба със съвест…

Потъвах в очите на непознатия. А той ме хвана за ръката. Последното, което си спомням е, че от единия си джоб извади мръсен свитък, притиснат здраво с няколко ластика. От едната му страна любопитно надничаше обгорена лъжица.

Отново повърнах…

« подобни cynical speech, mindcrushing art, mindcrush

Добави в Svejo

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. gergana @ December 1, 2009

:)
(въздъхнах)

2. thunderstorm @ December 1, 2009

Истинско удоволствие е да те чета, толкова е визуално, че чак ме кара да потреперя на определени пасажи. Благодаря!

3. Жени @ December 1, 2009

Настръхващо…

4. Станислав Атанасов (Lucifer) @ December 1, 2009

Елфе … нямам думи … сериозно!

Човече как ги пишеш тея …

5. NaD @ December 1, 2009

…
(няма какво повече да се каже)

6. Кръстю @ December 1, 2009

Много яко влиза в съзнанието…Наскоро май беше ден на спина…

7. Val @ December 1, 2009

Ебаси
Тъкмо преди час подавах бутилка вода на ЕДИН
Искаше много вода - защото лъжицата обгоряла си беше свършила работата

8. legrandelf @ December 1, 2009

Благодаря ви! :)

Кръстю, днес е денят - 1ви декември ;)

Val, какво стана след това? Или ефектът е пост… Т.е. сега те удря lightning bolt-а :)

9. Val @ December 1, 2009

Второто Марти
Неспасяем случай
Тъй като го познавам отдавна ми се искаше да имам една цепеница в ръката Все пак не е Никълъс Кейдж от Лошият лейтенант на Вернер Херцог :))

10. Val @ December 1, 2009

Ето и линка за сваляне
Bad Lieutenant: Port Of Call New Orleans (2009)

11. legrandelf @ December 2, 2009

О, страхотно! :)
Нима вече имаме възможността да гледаме Никълъс Кейдж в ролята на бед ес лютенънт-а? :))) Чудничко!

12. силвия тенчева @ December 2, 2009

Много отрезвяващо,като се замисля,от всякъде ни дебне HIV,трябва да сме внимателни и осторожни,макар,че грехът ни преследва и изкушава непрекъснато,а за иглите е друга тема,голяма воля се иска за да прекъсне човек да се друса.Как беше филма с Том Ханкс,спомням си че беше проспериращ адвокат,но спина го лепна…не беше ли “Улиците на Филаделфия” или нещо подобно..