Стена на независимост, завеса от любов...

« публикувано на 07-11-2009 @ 9:36 pm »

фотография: canusta at “We Heart It”
слушайки: Pink Floyd - Another Brick In the Wall

Аромати от ирония, кълбета неприязън… отдавна забравена наслада по сън от спокойствие и любов, преливаща във вените му. Събужда се със сенки над очите, изгорено от пламъци… ирис от емоция, ерес на съчувствие…
Пагубно и бавно премлясва с устни, заличава следите от кошмара, доколкото умът му може да превъзмогне себе си и своето досадно присъствие.
Излезе навън…
Нощта бе хладна, зимата напомняше за себе си, а усещането за жена, така близка до сърцето му, че успяваше да трогне дори чудовищните гоблини, плъзващи като чума и похот наоколо, готови да покорят дори най-силно скърбящите, отдавна загробили нуждата от любов и посегателството над чувствата чужди. Емоции…
Не беше книга, нито тухла… не беше пръст, нито ковчежна молитва - портрет, отдавна омразен, стара фотография, с покъсани краища - любов недостижима.

Настъпиха сурови времена. Униформата му прилягаше по невероятен начин, превръщайки всяка стъпка в чар и харизма. Нощта го привличаше и както обикновено - той не скриваше удоволствието, което лицето му по магичен начин претворяваше в сълзи, а вместо това тайничко оставяше егото си да се наслади на мига.
Стъпваше бързо, не особено тихо, защото кънтенето от ботушите му разкъсваше неотдавна настъпилата градска тишина.

Мина покрай стената и мисълта му го пребори. Облегна гърба си в плен на утехата желана и бръкна във вътрешния си джоб. Разлистваше се по мрачните звезди и опита им да избуят на пук на цялото мъгливо присъствие. Толкова мистичност, такава прелестна нощна премяна се стелеше наоколо, че сивото присъствие помрачаваше целият опит на луната да отрази малкото топлина, домогваща се от другата страна на света. Но имаше и нещо друго - усещането… бе по-силно от всякога!

Цигарата бе изгасена в мръсния тухлен строй, а от другата страна се чуваше презареждане на автомат. Някакво сподавено бърборене и войнишки обувен тропот. Омраза и студена страст. Самотата лепнеше. Той продължи напред, като се изгуби в разстилащата се все по-гъсто мъгла…

Няколко щуреца пригласяха на тишината. На не повече от двадесет стъпки от него слаба струя вода се вливаше в коритото на студеното речно усое. Тревата мъркаше, а совите отдавна бяха напуснали това забравено от бога място. Бодливата тел проблясваше и едновременно с това хвърляше сянка върху гъстата светлина на мъгливо присъствие. Очарователно, опияняващо и в същото това време, с въздействие на отрова, така сладка и приятна, като елексирът споделен между двама влюбени.

Очите му бяха влажни, мигаше често, потриваше ръце в очакване. Движеше се успоредно на реката. Измръзваше. Нервно придържаше ръка в близост до кръста си. Не спираше да се оглежда. Шумът от стъпките му бе поглъщан жадно от калната земя. Влагата се просмука в униформата му. Ботушите понякога се хлъзгаха. Последните метри преди да доближи канализационната тръба той измина пълзешком.

По-нисък от тревата, по-мълчалив и от прилеп глухоням…

Видя малка светлинка от пламък. Запалената цигара жарко пронизваше вътрешността на тръбата. Прегази водната граница без много свян, доближи се до отвора и се усмихна. Тя приближи.

Кратък миг на нежност. Силна прегръдка и излъчване на топлина… Желание, участ, омая от сърца немирни…

Издърпа я, пое ръката й, отново я прегърна. Тогава зад себе си чу отекващо щракане. Помисли си, че краката му изстиват, а душата - поемаща по път без изход или финална дестинация. Но не беше така… Погледна в очите на двамата от караулната обиколка.

Имаше безличие…
Неприязън… замръзнал поглед… може би отчаяние…
Погнуса или желание, умора… от всичко, което се случваше…
Усещане за човек… за близък - може би брат, отдавна забравена сестра…
Баща и син… притъпени емоции, замразени в студената обвивка на несъществуваща война…

Но рефлекса, импулса живот, който премина пред погледа му, заръката на главнокомандващия и изцерителната зависимост към служебния дълг вдигна приклада. Автомата бе насочен към слепоочието вражеско.

Тя се притискаше в тялото на своя любим, мълвеше тихо любими слова и плачеше. Сълзите попиваха в шинела му. Плътно и топло, оставяйки мразовити следи миг след гальовния полъх на ноемврийската нощ.

Той я тласна, тя падна във водата и последната нахлу в ушите й. Чуваше тътен след тътен, не можеше да види нищо през мъглата, още повече с мръсната вода блъскаща се в клепачите й.

Няколко секунди по-късно ръката му я издърпа… отново… Тя избърса лицето си и потрепери. Той също… Крехкият й поглед, подвластен на страха, през мрежа от уплаха видя телата на войниците, лежащи в кръв. Последната почивка, към която сетното им дихание ги бе повело.

Гърдите на първия, тъмно червени, бяха пронизани от нож, последният грациозно впил стоманената си талия в плътта тленна на отнетия човешки живот.
Другият - с отпуснати ръце във въздуха, доскоро упорстващи на бодливата тел, разкъсала му…

Луната липсваше. Мразовития полъх държеше будни двамата тичащи… Ръка за ръка… Гърдите превръщаха всяко хлипане, зловещ спомен и очакване в моторна сила, която движеше снагата им. Нямаше връщане назад.

След толкова години на безумна суета и политически дискомфорт - неправомерно престъпен блян, те отново бяха заедно…

« подобни cynical speech, mindcrushing art, memories, mindcrush

Комитата рече: "Стига толкова, Елфе !" - Авторът на Cynical Speech ЗАБРАНЯВА статиите му да бъдат публикувани в svejo.net !