Агресия извън контрол

« публикувано на 16-09-2008 @ 5:20 pm »

- Не е твоя вината!
- Знам…
- Не, не знаеш. Ти не си виновен.
- Знам!
- Не, чуй ме синко. Не си виновен!
- Това го знам!
- Не е твоя вината!
- …
- Не е твоя вината!
- Не се ебавай с мен, Шон. Не и ти!
- Не е твоя вината…

За любителите на киното, разпознаването на уводния цитат не би трябвало да е проблем. И все пак, към всички, хайде напънете се малко и да видим ще познаете ли откъде е този диалог?

Освен мууви куиз-а, който ви отправям, съм решил просто да разкажа едни нещица, които ми се въртят в главата. Обикновено така става - въртят ми се, полепват по сивото вещество, оформят се в изречения (звучащи ми добре на първо време), след което решавам че трябва да ги споделя. И тъй като вие сте моята публика, облагородявам нуждите ви за нестандартен живец с моето писане. Пуканки няма да ви трябват, но спокойно може да долеете чашата си с кафе или чай. Нескуик или просто топло мляко без захар. На такива напитки сме, защото навън е хладно, където и в България да се намирате в момента. А ако сте акрос ди оушън - все тая, може пък и там да е захладняло - Атлантика не пита кога да духа вятър към отворения ви прозорец, нали?

Страх ме е от себе си! Страх ме е от мисълта в какво точно се превръщам. От доста време съм затворен в себе си. Доста време - дефиниция желаете ли? Ще ви я дам - 20 години!
Съзнателен спомен имам от 3 годишна възраст - шамарът на баща ми! Оттам нататък, все повече и повече спомени. Затова като извади 3 от 23, получаваме 20, нали така?

Измежду всички тези спомени съм расъл свободно. Не съм имал ограничения, освен нормалното възпитание. Бащинските шамари никога не съм ги възприемал като тормоз, нито физически, нито психически. Здравата ръка на бащата трябва да се усеща. Никой не ме е бил, наказвал тежко или смазвал от бой. Не би трябвало да изпитвам фобия от такива неща или да се притеснявам от факта, че не мога да отвърна.

И може би заради това се страхувам от себе си - защото въпреки 20 годишното си разумно съжителство с моята особа, не се познавам. Или толкова добре се познавам, че шизофренично се контролирам.
От това да се притеснявам ли? Струва ли си да го мисля, при положение че и Аз и Другото Аз, съм си все Аз? Ако губите логиката, моля спрете си музиката и четете внимателно. Навлизам в подробности!

Възрастта ми напредва, започвам развиването на контакти - все повече и повече. Изграждам си модел на поведение. Тъй като в много от ситуациите се чувствам уязвим, решавам да подхождам с усмивка и хумор в потенциално опасните запознанства.
Уви, този модел го развивам толкова добре, че свиквам с него, както съм свикнал с дишането. Вече не ми прави впечатление, че несъзнателно се държа така.
Психарите (вие, психолози мили мои, сладки) го наричат “защитен механизъм”. Сигурно са прави, какъв съм аз, че да споря със заключенията им. Току виж ме напъхали в някоя клиника… бла!

Недоволен от факта, че съм се опаковал по този начин, не се замислям какви последици ще ми донесе това в бъдеще! Ама хич не се и замислям. Защо?
Беше ми добре, развиваше се добре, осъществявах точните контакти, по точния начин, за отрицателно време. Значи работеше! Не знам дали е защитен механизъм, но работеше и аз нямах проблеми в развитието си. На всичко отгоре, всички се радваха на “маската ми” (още един психарски термин). Аз бях доволен, че те са доволни…

Някъде по това време се е зародило усещането и нуждата за вливане на потоци удоволствие у събеседника ми. Точно така - когато съучениците ми си бъркаха в носовете, докато аз рецитирах стихотворения на учителката си за първия учебен ден в първи клас (бил съм на 6 години, а всички останали по-големи… те така цял живот), избрах да живея заради публиката.
Досадното надбягване по вертикала! Опонентите ми винаги са били по-слаби… защото никога не се състезавах с тях. Най-лесно беше да си представя себе си, до мен, тичащ с всички сили. И да знаех, че никога нямаше да изостана и че никога нямаше да се задмина.

Търчейки така безумно лудо… не осъзнавах, че до мен не остава никой друг! Побеждавах ги, но това беше временно задоволен психически глад! Претръпнах и свикнах с това.

Вече ми беше топло - чувствах се комфортно, а поведението си - смятах за даденост. Нещо като оправдание пред себе си. Не желаех тепърва да се разчупвам и да променям досега оформения ми вътрешен идеал. Точно така, смятах се за идеален. Гледах гордо, докато се движех сам по улицата. Възприемаха ме за надут и надменен, а когато съм сам вкъщи, седящ на бюрото, съм приведен. Очите ми блуждаят по стените и тавана, а аз не мога да си събера мислите.

Тогава се разплаквам. Обикновено музиката или нечии думи ми помагат. Трогват ме! Понякога тая работа я върши “Списъкът на Шиндлер”, но не разполагам с толкова свободно време и търпение, всеки път да отделям по три часа, колкото и шедьовър да е този Спилбърг.
Но и това е временно. Докато не настъпи пълния крах…

Обратна тяга - в продължение на 20 години съм със затворени врати и прозорци към чистия въздух. Не поемам нищо друго, освен тлеещия дим на заобикалящото ме удовлетворение. Гъвкавостта ми ме превърна в помещение, което при една глътка чист въздух ще експлодира!
Вълнението е толкова силно, че не мога да вдишвам с пълни гърди. Опитвам се, но спирам на… 90% - не питайте как ги меря.
А това ме ядосва! След това се появява нещо друго, още по-дребно. Отново раздразнение - всичко прелива в агресивни пориви. Треперещи ръце, очи прескачащи ужасно бързо от предмет на предмет, зъби стиснати в мечи захват, мисли - без никакъв контрол.

Ако го погледнеш отстрани прилича на обикновена нервна криза, нали? Веднъж ме нарекоха: “Топка от нерви” - странно, тогава мислех че съм спокоен. Явно и сам не забелязвам в какво се превръщам. А, май с това започнах и темата.

И когато ръцете ме болят от удряне, гърлото ме стяга от много викане, вените по челото и слепоочията ми тупкат лудо… решавам, че просто трябва да стисна юмруци. Но ги стягам толкова силно, че ноктите на пръстите ми се забиват в дланите. След това започвам да усещам ритъма на сърцето и в тях. А те започват да се потят и плъзгат леко - усилвам натиска на пръстите, усилва се и усещането за бумтенето на сърцето! Като че стискам най-ценния си орган в ръце - определено е приятно, но все така не отпуска съзнанието ми.

Затова решавам да се отпусна назад, да затворя очи и да погълна колкото мога повече въздух. Мисля си, че ще е добре да се плъзна по бюрото и след това да падна на земята. Оттам отново пълзейки да стигна до вратата на балкона. Да се покатеря нагоре и да стигна до прозореца встрани. Да го отворя. Да го отворя широко!

Ще се покатеря на прозореца, ще започна да пълзя върху рамката му. С пръсти ще опипвам всяка една неравност по не добре оформената повърхност. Ще разучавам толкова съсредоточено, че дори и треските да се набият в треперищете ми пръсти, да не спирам. Румени капчици кръв по връхчетата. Облизвам ги. Продължавам да се докосвам до несъвършената дървена рамка.

Доближавам глава до нея. Вдишвам. Започвам да душа като куче. Опитвам да опозная повърхността не само на допир. След това пускам език. Облизвам. С различни техники, с различна продължителност на езичен допир, с различен натиск.
Забива се треска. Присвивам очи и пускам една странична сълза от болка. Всмуквам собствения си език, за да извадя треската. Не успявам, тя си остава забита.

Подобно на това влачене и извратен начин да “усетиш” предметите около себе си минават повечето от самотните ми нощи. Мда! И да бягам от категоризирането на психарите, пак ще чуя едно и също. Но аз съм отегчен и от това. А няма по-лошо нещо за мен от това да се отегча.

Превръщам и интересното и противното в кежуъл - и съвсем не го усещам. Защото ми трябва перспектива! А кой може да ми я даде? Кой може да ми приготви едно рататуи? Има ли някой или някоя? Затова засега продължавам сам…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. vilford @ September 17, 2008

Добрият Уил. Бедният добър Уил! Нима сме толкова наивни, та да повярваме, че една прегръдка ще го утеши?!

2. legrandelf @ September 17, 2008

@vilford:
Ти на теб, аз на мен - не може без прегръдки и лесни мууви куиз-чета :))))

@Светла:
Съгласен! Една, две, три - важното е да са от сърце!
Пък и Робин Уилямс е голяма работа, отпуска те - всичко ще си кажеш пред него!

3. natalia @ September 17, 2008

- I gotta see about a girl
even better

4. legrandelf @ September 17, 2008

@natalia:
Click, click :))))

5. JustAFaceInTheCrowd @ September 17, 2008

Елф,все едно слушам себе си преди 2 години-сходен начин на формиране на личността и поведенческия модел,сходни страхове,сходни проблеми.
Кошмарът ми е до болка познат.И въпросите,хилядите въпроси.С тази разлика,че по едно време ми просветна и решението и като резултат,почти напълно се изплъзнах от “ада”.
Като Властелин на Блога сигурно имаш достъп до имейла ми.Ако искаш,пиши ми-имам какво да ти кажа,стига да искаш да го чуеш.

6. legrandelf @ September 17, 2008

@JustAFaceInTheCrowd:
Имам го, да :)
Благодаря за поканата, може и да се възползвам :P
Или може просто да полюбопитствам, да видя как се е развило при тебе, хихи :))

7. deni4ero @ September 17, 2008

аз и аз като леля ти vilford и светлето, по лелински …

8. legrandelf @ September 17, 2008

Какво, Дени?! :))
И ти като лелите ще ме гушкаш ли, че не разбрах :D
По лелински, хахаха!

Момичета, спрете да парадирате с възрастта си, че ще кихам!!! :)

9. legrandelf @ September 17, 2008

Аре стига бе! :)))
Шамари ще запускам след малко, аман :)))
Хахаха…

10. вили @ September 17, 2008

Щом пишеш значи, че осъзнаваш какво ти се случва. Явно късен пуберитет те е гепил или си правиш майтап с нас “лелите ти”
Защитната маска ти е необходима защото освен с набори, започваш да контактуваш и с други възрасти и за да се харесаш на другите трябва да се представяш като възпитан млад господин. Така си възпитан, така си чел или гледал по филмите.Това се котира и харесва, но ти не се харесваш, защото явно усещаш, че този образ не е твоят. Трябва ти отдушник и мисля, че си го намерил в лицето на нета.
И вземи излез сред мацките и с проби и грешки ще намериш твоята мила, единствена и обсебваща любов.

11. deni4ero @ September 18, 2008

ми и аз по лелински, Елф, нали ти така ни нарече ;) Пък ти не ни се връзвай толкова за възрастта - аз ще ти кажа точно на колко години са всяка една от лелите ти и ще ахнеш, че никви лели не са, че и каки не са ;)
@ Пък, Вили, мисля си, другаря Елф си е намерил въпросната “мила, единствена и обсебваща любов”, но, както сподели, ще ни остави да се гърчим в чудене е ли или не е :D

12. legrandelf @ September 18, 2008

@вили:
Тук-там, напипваш :))) Но пак, не е цялостно - подобно на други читатели :) Виж ако всички заедно обедините усилия, може и да ме разпънете на кръст, хахаха! За намирането на милата, единствена и обсебваща любов… хмпффф!

@Дени:
Ам чи хубу, бе каку Дени :))
Базикам ви на лели, много ясно!

13. кака ти @ September 25, 2008

Твоите лели на мен са ми подчинени. Знаеш какво да ми дадш, за да заповядам да спрат да те гушкат по лелински или пък да направят пърнени чушки.
Можеше да оставиш само едно изречение от публикацията - “Страх ме е от себе си!”. Идеално щях да те разбера. Сега обаче се отплеснах да си мисля за главата-лабиринт на Юги Муто и за това как само ти си се сетил да ближеш треските.

14. legrandelf @ September 25, 2008

Аз гушкането ако ми е приятно, няма да го връщам :))
Пък лелини или не, такива са :)
Аз си ги либя, щото са ми приятна аудитория. Някои мрънкат и ме кастрят (градивно) от време на време, но чувствата ми към тях са все така топли и силни :P

Близането на треските… си е част от процеса - осъзнаване и качествено обособяване! Какво искам да кажа ли?! Ха!

15. Daisy @ July 2, 2009

Любов - увереност - вярна посока :)))