Магнетично въздействие: “Подсъзнание”

« публикувано на 20-09-2009 @ 1:02 am »

фотография: chloeinbali at “Photo Bucket”
слушайки: разкъсващото противоречие на приветливо мъркащите гласове

Летните простуди и този път не подминаха Пиер. Всяка година, като че абонирал се за лицемерния грип, се тръшваше на леглото за по няколко дена. Профилактично. Но понастоящем нещата бяха малко по-сложни:

- Не мога да повярвам, Мишел. Търговски представител… Такава хубава възможност да ми се отвори точно сега, когато не мога да си мръдна задника от дивана. Подгизнал съм, дланите ми не просто са влажни, направо лепнат. И имам онзи смъртен вкус в устата - със сух глас и усещане за немощ, Пиер разяснява терзанията си пред своя братовчед.
- Сигурен съм, че като се почувстваш по-добре, слънцето отново ще изгрее на твоята верадна. Важно е да не падаш духом! Ти си ми го казвал - отвръща Мишел с видима незаинтересованост.
- Мхм… да ме топли надеждата, друго не ми остава. Тази пилешка супа за нищо не става - оставя купичката върху масата.
- Всъщност, скъпи ми Пиер, в главата ми се върти една идея - Мишел бавно се завърта към съквартиранта си, цялото му лице е обляно в багрите на злодеянието и хитростта.

- АБСУРД! - скочи изпод завивките Пиер - И дума да не става!
- Добрееееее… какво толкова? Трябва да опитаме. Сам казваш, че интервюто е важно за теб. Не че до края на живота си няма да получиш друго такова, че и по-добро. Искам да ти помогна, Пиер, не се вдетинявай точно сега.
- Не може да се представиш за мен, независимо дали искам. Абсурдно е, както вече ти “казах” - поуспокоил се Пиер отново отпусна измореното си тяло върху канапето.
- Виж, няма да те слушам повече. И без друго не можеш да взимаш адекватни решения в момента. Рухнал си, вероятно ти се вие свят. Думите със сигурност не отразяват желанията ти - скептично настроен си към всичко… не че и друг път не го раздаваш така, НО не е това важното - отивам!
- Къде по-точно - Пиер се закашля, цялото му лице почервенява - къде… кххххх, къде си мислиш че отиваш? Мишееееееееел!

Последният прекарва няколко минути в стаята си и след малко се връща при изнемогналия си братовчед. Лъсва в страхотен костюм, нагласена прическа, галантна усмивка и нека не забравяме… подло повдигната вежда, превръщаща погледът му в нарицателно за “Дами, пазете се…”:

- От теб искам да ми кажеш адресът и точен час - безкомпромисно заявява Мишел.
- Ъххх… не го прави, моля те…
- Не желая да слушам бръщолевенето ти, бабо! Ще те държа на клонки и рибени люспи до края на седмицата, ако продължаваш да се дърпаш.
- Тя пък храната досега беше една…
- Мълчи де! Кажи ми къде да отида? - тросва се Мишел и вкарва сериозният си поглед в действие.
- Голямата корпоративна сграда, в централната част на града. Говори ли ти нещо?
- Онази със странната форма?
- Откъде да знам каква й е формата - много стъклена. Ужасно стъклена… “Най-стъкленото нещо, което…”
- “…което сме виждали през живота си?” - каква безумна реклама! Да, разбира се, че я знам.
- Отиваш там, интервюто ти е в 6:00 часа, на последния, 9-ти етаж. Целият е притежание на една фирма. А и като видиш струпалите се хора, предполагам… едва ли си… т.е. аз… единственият желаещ, ще… да, ъхх…
- Достатъчно, Пиер! Почивай си. Ще бъда неотразим! - Мишел излиза от стаята.

Настъпва тишина. Пиер се унася за миг, когато на вратата се появява Мишел:

- Пожелай ми успех, за бога…
- Ах, какво… Успех… успех, ще ти… трябва - Пиер тръшва глава върху възглавницата и потъва в съня си.

Бе неспокоен, въртеше се често. Мъмреше притеснено, трепкаше с клепачи, хапеше устните си. Ако бе жена, човек би си помислил, че се “наслаждава” на невероятно сексуално приключение. Уви, не бе така. Ужасът в съня на Пиер се усещаше. Някакъв сериозен кошмар, като че му беше малко бремето на летния грип и тялото, разтърсвано от различни вирусни предизвикателства.

Пиер тича. Целият е потен. Усеща капките като разтапящи се ледени висулки. Не спира да бяга. Не смее да се обърне назад. Но чува воят. Котешки вой. Подобно на разгонен котарак. Или прилича повече на ранен такъв. Не спира да вие… усещането е тягостно, Пиер забавя скорост, но без да има желание за това. Опитва да забърза… тича на място, поти се по-яростно. В мигът, в който усеща котешките нокти впили се в гърба му се сепва рязко и отваря очи с последвал крясък.

Въздъхва тежко, няколко пъти. Преглъща доволно, като че за последен път се наслаждава на гледката живот. Отново въздъхва. В това време Мишел се прибира и секунди по-късно се появява в стаята на Пиер:

- Вече си тук? Какво стана? - объркан Пиер заглежда часовника на стената и разбира, че котешкото надбягване е продължило няколко часа.
- О, като изключим един малък проблем, всичко останало мина страхотно! - възкликва Мишел и оставя вратовръзката си на пода, разкопчава горните копчета на ризата си и насочва ръка към тези на ръкавите.
- Да, сега и музика ли ще чакаш да ти пусна, Джо? - задавя се в кашлицата си, продължава с пресипнал глас - Давай… кажи ми какво стана!

Мишел започва разказа си:

- Още с влизането в сградата ме посрещна лазурният поглед на млада девойка. Беше толкова мила с мен, улови ме с усмивка. Не ми даде дума да продумам. Поведе ме нанякъде и след като разменихме няколко приказки, разбра че е сбъркала.
- Какво?
- Да… взела ме за някаква важна клечка и непрекъснато повтаряше, че закъсняваме за конференцията. Попитах я накрая, за какво дявол да го вземе говори и… хахаха, беше забавно, трябваше да видиш физиономията й.
- Мхм… - Пиер недоволно поклаща глава - ако обичаш, без тези събития, спести ми ги!
- Скучен си, но да. Оттам - направо към асансьора. Тъкмо да се затворят вратите и - няма да повярваш.
- Абсолютно прав си, че няма - Пиер отпуска глава върху възглавницата и вперва поглед в тавана.
- При мен влезе невероятна червена рокля, притежание на една още по-очарователна жена. Обаятелността струеше от нея. Не знам как не й се нахвърлих веднага. Ароматът й изпълни лъскавата кабина на асансьора и вратите се затвориха след парфюмната опашка.

/действието се пренася няколко часа назад/

- За къде сте? - обръща се тя приветливо към непознатият си спътник.
- А вие за къде сте? - Мишел разтваря осанката с флиртовите си принадлежности и поставя ръце върху стената, обгръщайки дамата в червено.
- Номер 6 - усмихнат отговор.
- Разбира се, че сме за номер 6… - и натиска бутона за въпросния етаж.

Звънчето известява твърде рано, прекъсвайки удоволствието на двамата непознати. Вратите се отварят и те слизат от асансьора. В далечината на коридора Мишел забелязва събралите се костюми, намества вратовръзката си с въпроса:

- Тоалетната? Малко да се… поосвежа…

След няколко минути се връща. Силна походка, вдигната брадичка, леко разтворени устни и сериозен поглед. Изпъчил гърди, обхожда с очи присъстващите.

/понастоящем, в апартамента/

- Странното беше, че всички си приличаха, Пиер. Уникални бяха. Няма как десетина човека да са от една майка нали… Имам предвид, не като братя, а като излезли наведнъж. Многознаци или нещо подобно?
- Боже, Мишел. Съвсем си откачил, за какво ми говориш?
- Ами, споделям ти, с какви хора чаках там. Приличаха ми на онзи актьор, пхъххх… сериалът, отново го забравих. Беше ченге, много яко копеле. Както и да е. Стори ми се, че конкуренцията ще е безмилостна, затова и не свеждах погледа си от тях. Моментите на визуален контакт са много важни. Като при лосовете в джунглата.
- Мишел?
- Да?
- В джунглата няма лосове…
- Исках да кажа тигрите. Онези белите.
- Не… спри, моля те! - с ръце върху лицето си, Пиер показва на събеседника си, че не му се слушат излишни глупости.

- Не спирах да ги гледам. Гледахме се. Някои трепваха, други веднага свличаха поглед. Като цяло - голяма победа, много съм доволен от себе си. Но реших да съм малко по-груб. Приложих любимият си номер. Седнах между двама от тях. Нещо четяха. Да, всички четяха нещо, само аз стоях там с празни ръце, като някой загубил се. Седнах и какво да правя. Започнах да се чеша. Силно драпах по главата си и гледах леко тъжно. Усещах как с минутите на тези около мен им ставаше все по-неудобно.
- Какво стана?
- Ти как мислиш… преместиха се от другата страна. Но аз не спрях. Като че исках да чета от техните листа, продължих да се бутам. С приятното разсейване, което демонстрирах, няколко минути по-късно падна и първата жертва. Той просто си тръгна.
- Знаех, че ще направиш някоя глупост! Откачи ли? За бога, Мишел… това не ти е някаква игра… - Пиер звучеше повече от сериозно.
- Знам защо говориш така, братовчеде, успокой се - заявява ясно и отчетливо, без право на обжалване, докато стиска рамото на болният си съквартирант - но аз успях. Направих номера с влажните длани и бледото лице. Сещаш се, като по-малки го ползвахме, за да пропускаме по някой друг ден от училище.
- Не, ти се сещаш! Ти си оставаше вкъщи, а аз посещавах занятията ни, дори когато бях болен…
- Наистина беше така… хм, както и да е! Номерът с дланите, след това съмнителният обрив и кашлицата. Тъкмо стана време за обаждането на доктора и новината за сифилис, когато… се завъртях, обходих пространството с поглед и видях, че около мен не бе останал никой - доволен Мишел плясва с ръце.
- Без коментар…
- И още как. Лампата над вратата светна, видях надписа: “Моля, кандидатите да заповядат” и се втурнах без да чакам втора покана. Точно тук е изненадата, влизам и какво да видя?
- Да, какво?!

/действието отново се пренася няколко часа назад/

- Здравей! Не знаех, че ще те срещна отново… и то днес - дамата в червено посреща единственият си кандидат.
- Повярвай ми, удоволствието е изцяло мое - чаровността на Мишел бликаше под формата на комплименти и изгарящи погледи.
- Къде са другите?
- Няма такива… не издържаха психологическият тест, едва ли ви трябват подобни… “кадри”. И защо - тя минава покрай него - всички приличаха на…
- Дон Джонсън?
- Дааааа. Дон, мистър Маями Вайс, знаех си, че ми е познато! - с облекчение възкликва Мишел. - Някакво съвпадение ли беше?
- Хахахахаха - тя заключва вратата и се обляга върху й, с палав поглед обхожда фигурата на кандидата - търсим човек, приличащ на господин Джонсън. Не си ли за това тук?
- Аз ли, но… не, защо ви е такъв?
- За рекламата. В стила на “Маями Вайс”. И честно да ти кажа - тя се притиска силно до Мишел - въпреки, че не ми приличаш на него, може и да измислим нещо - последните думи прошептява в ухото му.
- Катастрофа… пълна катастрофа - с поглед вперен в нищото, Мишел дори не обръща внимание на жадно разсъбличащата го жена.

/обратно в апартамента/

Пиер силно притиска главата си към възглавницата и скимти жално:

- Това ли беше малкият проблем? Това ли? Та това е ОСНОВНИЯТ проблем! - започва да крещи с и без друго изтормозеният си глас.
- Пиер, не!
- Как можа, как обърка интервюто?
- Не е там проблема…
- Не желая да слушам. Какво? Какво ще кажеш сега. Не искам…
- Трябва да ми помогнеш!
- Аз ли - ококорва очи Пиер - как смееш… ти, дяволит безбожник, непоправим мръсник! - Пиер говореше с цялата си злоба, без грам задръжки.
- И не само. Въпреки смаяната ми реакция, след като разбрах, че съм на грешното място, тя реши да ме консумира насред кабинета си.
- Мда, за първи път ти се случва!
- Отново бързаш. Тогава видях снимката на бюрото й. На въпроса: “Какво е това?”, тя отвърна: “Аз и майка ми, във Виена…” и отново се спусна към члена ми. Колкото и феноменална да беше с устни, трябваше да я оставя - подскочих и тръгнах към изхода.
- Защо това е проблем? - недоумява болният и отчаян Пиер.
- Защото тази вечер, Анет ме покани на вечеря в дома си. Разказвал съм ти за Анет. Шедьовър жена, безскрупулна в леглото…
- И Анет е…
- Майка й… - Мишел гледа нетърпеливо, в очакване Пиер да се произнесе осъдително, но и с решение, което отново ще го измъкне от ситуацията.

- Отиваш! - отсича с неприсъща за него вулгарна и безкомпромисна усмивка на лицето.
- Ще й кажа, че съм болен. Обади им се, кажи им че съм болен. Пиееееер, моля те! Направи го - последният без желание да слуша, загръща лицето си със завивките - хайде, дай ми… дай ми целувка. Искам да те близна, зарази ме! Направи го, Пиер, лепни ми някоя инфекция! Спаси ме от вечертааа, чуваш лииии… Пиеееееееееееееееер!

Безпомощният зов на Мишел, съпроводен от доволният, искрено щастлив смях на Пиер, изпълзяват през леко открехнатият прозорец на стаята, отеквайки в шармантно тихата лятна нощ…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Събина @ September 20, 2009

Хубаво софт порно инспирирано от грипа ми… :)

2. legrandelf @ September 20, 2009

По дефиниция софт порно се използва, когато има показване на проникване, но свършването е преувеличено ;)
Това тук си е… еротика, много моля :)))

П.П. О, да! Иска ти се да е инспирирано от твоят грип :)))

3. Събина @ September 20, 2009

Не, повярвай, не ми се иска…

4. silvia tencheva @ September 20, 2009

Имам една позната която преспа със сина и после с бащата,резултатът беше катастрофален,бащата като разбра получи инсулт,сина също нещо се разболя,много гадно….така,че Мишел правилно се опитва да се измъкне от ситуацията…

5. legrandelf @ September 20, 2009

Скофтена ситуация :))

6. gergana @ September 20, 2009

… ммм, блестящо, любимият сериал продължава…

:)

за следващия епизод може да ползваш моя грип като инспире - прекарах го в повръщане и разстройство….:))))))))))))))))))))))))

(а ба Марти, кога ще напишеш нещо тъпо, лошо и нескопосано, та да вземем да те оплюем… ами тъй де, заболяха ме думите от ръкопляскане, речникът ми се изчерпа и … щеш не щеш ще четеш … празни редове, като въздишки на неандерталка по пещерния човек)

баси, ей туй е вече убертъпо

:)

7. legrandelf @ September 20, 2009

Не бих желал да използвам изброените от теб неща като инспире :)) Ама никак!

Виж, това за убертъпото положение го разбирам :)
Не може ли вместо пускането на нещо тъпо от моя страна, да зачекна тема, която ще ви… подейства като освобождаване на напрежението ;) Т.е. да си плюете и прочие, без това да засяга мен? :))

П.П. Мишел не се спира в опитите си да докопа сладоледа ми… мръсникът! :)

8. gergana @ September 20, 2009

… ами не! та ние се разляхме от “освобождаване на напрежението” и с попивателна не мож ни събра ;)

искам нещо за затягане и сгъстяване

(иначе … разстройство)

:)

9. legrandelf @ September 20, 2009

Мисля, че разбирам :))
Нещо за геноцид, нещо за неравноправието, религия, пошъл секс, меки пишки и прочие, а? :))

Че да се стегнете, чувам че ви хлабаво некво такова :))

10. Събина @ September 20, 2009

Ай стига с меки пишки! Не стига, че караме грип ами и пишките меки! Не мислиш за нас, Мартине!

11. gergana @ September 20, 2009

… остави го, моля те, да пише за меки пишки и пошъл секс, ще бъде забавно…
хахахахаааааааааааа

12. gergana @ September 20, 2009

… а туй с бащата и сина смятам да го пробвам, но първо малкият да навърши 18 г. (за всеки случай), а и “мама” да замине на почивка (нищо, че на години е по-млада, “мама” е доста страшничка и често при среща пред асансьора ме шиба с поглед) … :))))))))))))

(шегувам се, де)

- но мисля, че се заформя нов сценарий ;) ъъъъъъъъъъъъъъъъх