Га срича’аме от буквара, га склероза ни подкара

« публикувано на 15-09-2009 @ 6:07 pm »

фотография: Олег Панфилов
със споменът за: училищната чанта, грижовно комплектована с помагалата ми

Подобно на очна ставка, всички пазеха тишина, чакайки инструкции за следващо физическо направление. Детските ни гъзчета топлеха столовете, а с горните си дупенца изпивахме помещението. Очите празни, толкова празни… колкото цялата суша на Земята не би побрала! Познавах се с някои от присъстващите, още от градината си делкахме ежедневието. Но въпреки това, се чувствах на съвсем ново място. Тая огромна черна дъска, с тези червени (да, червени бяха) тесни и широки редове върху нея, току що подновени, за новата учебна година.
Усещах, че по горните етажи се случва нещо по-велико, ама кой да ти каже, че с годините (в това училище) ще се променя толкова много?!

Разбира се, ученето беше на първо място. Във вените ми течеше кръвта на отличник, затова… трябваше да пазя фамилното реноме за най-добрите в класната стая. Справях се, не е като да ми беше много зор, но за сметка на това един дял от съучениците ми ме гледаха странно, че и с недолюбване. Предвид, че бях и с година по-малък - още повече се засилваше неприязънта! Но пък и… колко да мрази едно дете? Трябва му едно лято с читанката и задължителната по списък литература, за да забрави какво що и от септември, барабар с пилците, да запее съвсем друга песен с другарчетата си.

Чоплене в носа и послушание - това беше като цяло. Игрите преобладаваха, стремеж към другаруване, отколкото към сдърпване и разбити носове след последният час.
Никой не обичаше музиката, но най-много в нейните часове искаше да “присъства”… или в занятията по трудово обучение. Няма такава порнография. Но си я обичахме. Секретните места по коридорите изглеждаха плашещо, но… дай ни малко “скери мууви” поведение и да видиш как разпелтечвахме любовта на нежният пол.

А любов ли бе, да я опишеш?
Бях толкова малък тогава, че всички (не само момчетата) бяха по-високи от мен. Даже и хърба го раздавах. Определено си ме имаха за по-дребен от тях. Виждаха хем сбърканото, хем завидния чар на по-малкият съученик. Плъзгах се по приятелската им влюбчивост.

Конфликтите ги нямаше, за сметка на това училищните легенди говореха нон стоп. Градиш разни отношения, ходиш на уроци, предимно за да се забавляваш. Не съм имал трудно ставане тогава… А все в 6:00 часа е било. Че и до късно да съм стоял, уроци ли да съм учил или до късно да съм трошел греди по аматьорските ни футболни игрища? Мхм…

В един момент, колкото и перфектно да си се напаснал към определена(та) група хора, идват разделите. Една по една в различните години. Някои се помнят, други не чак толкова. За сметка на това, да видиш как заздравяват остатъка от глутницата, бодро крачещи към светлото си бъдеще и споделящи все така култови и славни моменти на различни ваканции, почивки… екскурзии (че има ли разлика между тези неща?) - а все творци хора бяхме… художници! На кой му се отдаваше, на кой не… важно бе старанието!

След седми клас обаче, вързах торбата и поех в друга посока.

Т.нар. съзряване, но отново в училищна обстановка. Гимназията е по-грациозно място. Там отиваш нов, на още по-ново, за да вършиш… все така нови неща. Бах тая иновативност! Колко да е нова, като тези стъпки някой ми ги е утъпкал години преди това?!

Още по-сериозни приятелства се завързват. Новият ми клас предлагаше само коч-компаньонки. Няма женско, баща ми се изпопритесни тогава, да не фирясаме в левото усое. Затова поддържах ритъм с класни порно филми вечер и много чалга канали през деня. Не, не бях любител на музиката… кефеше ме… лириката и съзвучието на поклащащите им се бедра - гърли, зовящи се по всякакъв начин. Евала на майките им!

Тука ме нарочиха зубрач, поради факта, че имах най-високи оценки. Реално погледнато си държах нивото, на което бях свикнал 7 години. Но то се оказа твърде странно за повечето и… айде, нова натрапница по адрес на прякорите. Дремеше ми. Ползвах се с услугите на недосегаемост, предвид познанствата ми с училищният съвет и… директорката!

Реално погледнато петте години (които в последствие се превърнаха в шест) бяха още по-чудесни и споменоизпълващи. Новите хора и малкото нови качествени приятелства, които се завързваха, продължаваха да ме каляват като характер…
Но най-греещи бяха майтапите, безумните номера и крайно неадекватните простотии, които се сътворяваха помежду ни ежедневно. Отново… не си спомням как е ставал номера с висенето посред нощ до 3 и половина, като на сутринта съм се люпел в 6:00 часа - ококорен, готов да “попивам знания”.

Времена и (особени) нрави! Минахме през годините, но и те не си поплюха… минаха сериозно през нас! Сега ги няма. Говорим си какво ли би било, ако се върнем, поне за… 24 часа в шибаната класна стая, за да правим онова, което тогава дяволувахме.

Много бели червеи, котешка храна и шляпане картбланш на белота! Каютата на Кокала, юдурмите в кенефа, бягането от час… пффф! Сандвичите по 500 от Бабето! Ценера? Ами 13-и клас? Мамка му…

Твърде много са, но дружината си пази своите тайни… подобно на гората и… разните там месни кулинарии! Живот като на училище… връв наденица за едно голямо приятелство и израстване! Незаменимо!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Събина @ September 15, 2009

Днес със Слънцето правим 12 години как се познаваме… :)

2. legrandelf @ September 16, 2009

Чудесно!
Въобще не се сетих, че 15 септември може да е дата за годишнини ;))

Освен, че на всеки 15 септември установяваме как набор ‘9x (примерно ‘93) са вече на 16 години :))

Няма да я забравя тая сценка в университетското кафе :) Не бяхме във възторг, почувствахме се стари и… далеч от младото поколение, заробени в знания и прах на университетска територия :)

3. Събина @ September 16, 2009

Мда, уви!!! Набор 90′ ще са абитуриенти тая години…

А ние? Къде остана наш’та младост?

4. legrandelf @ September 16, 2009

Може би трябва да постъпим като във филма “Old School”, но вместо в университета, да се бутнем за поне един срок в средното училище ;)

Зависи колко ще устискаме де, те повечето неща си ги знаем. Че и на спорове ще влизаме приятно по време на учителстването. Освен това ще е пълно с млади каки и батковци. Некво реверсивно такова, още не си го представям, но определено ще гледат на нас като на ритардс :)))

5. Събина @ September 16, 2009

Аааа не искам… нито в гимназията, нито обратно в университета. Не ми се учи вече… искам на плаж!

6. legrandelf @ September 16, 2009

За малко бе, не за цял живот (или година) :)
Няма да боли, даскалите все пак ще ни познават ;)
То в повечето време ще лежим на стари лаври, колко добри сме, хохохохо :))

Искала на плаж… че какво прави досега, а? Нали ходи по Италия-та :))