Магистрален допир

« публикувано на 14-09-2008 @ 2:13 pm »

“Върховна конструкция от бетон и арматура, създадена за да ни свързва, а всъщност ни разделя”

Имаше един особен период в живота ми. Приблизително - края на месец април. Предстоеше ми пътуване, а аз стоях вкъщи, пиех бири и чаках да ми се обадят, когато колата е пред входа ми. Алкохолът просто разхлаби малко мислите ми и успокои терзанията, навъртащи се през последните дни в побърканата ми глава.
Бях задрямал, когато ми звънна телефона. Набързо грабнах багаж, едно друго, трето пето и излязох. Метнах се в автомобила на този мой приятел, с когото се прибирахме и тръгнахме към друг наш приятел. Докато и той се натовари - небето вече беше тъмно. Непрогледно тъмно.

Тръгнахме, но не спирах да си мисля само едно… Дали съм готов?
Обожавам да пътувам в кола и монотонния шум от работата на двигателя да ме унася. През това време, погледът ми свободно оглежда всички онези неща, които иначе пропускаме в ежедневието си. Замечтавам се. Сигурно знаете клипа на Robert Miles - Children. Значи… нещо подобно, но картината не е същата. Вместо черно бяло дневно пейзажно наблюдение, моите визуални възбуди са обикновено нощни изгледи или късно следобедни полуздрачни такива.

Как да го обясня?! Просто пътувам. Возя се, не мисля за нищо. Доверил съм се на човека зад волана. Не изпитвам страх, а и честно казано с 150 км/ч няма място за страх. Вероятно имаш време за една единствена глътка въздух преди грандиозния сблъсък.
Тогава просто гледах. Още с излизането си от вкъщи, докато приближавах колата, си мислех за небето. Мислех си за мрачното небе, което ни изпращаше в този миг. Гледах разноцветните облаци. Отново привлекателно сиво сини. Обожавам такива краски по небосклона, любими са ми!
А мислено си повтарях само едно: “Готов съм”…

Готов ли бях? И за какво? Качих се в колата - готов съм. Взехме другото приятелче - готов съм… Качихме се на магистралата - готов съм!
А пътуването беше повече от спокойно. Гладко, приказно тихо, тъмно. Защо я ползвахме? Наистина, шикозна конструкция, един човешки връх, създаден за да ни свързва. Улеснява ни, прави предвижването ни от една точка до друга бързо и лесно. А дали наистина е лесно? А бързо?

Карайки с 120 км/ч имаш контрол над автомобила си. Какво става ако любителски настъпиш газта още малко? А след това още малко? Възбуждаш се и продължаваш да ускоряваш. Междувременно усещаш как тялото ти се притиска в седалката все повече и повече. Ръцете ти вибрират леко. Почти от страх, а може би от вълнението на гладко возещият автомобил. Страхотно ли е? Вероятно като да ти правят свирка, докато гледаш мач. Но… не си си вкъщи. Не гледаш мач и определено около теб има и други главозамаяни прелитащи субекти.

Мултиплеър! Животът е мултиплеър. Ако зависеше сам за себе си и трябваше да бдиш само и единствено над собственото си оцеляване - нямаше да имаш грижи. Нещо като борбата в джунглата. Гледаш да оцелееш. Изяждаш, за да не те изядат. Но тук говорим за цивилизовано общество. За едни изградени морални норми и законови правила. Говорим за разбиране, разум и мисъл! Не сме животни. Добре де, животни сме, но имаме нещо в главите си, което развиваме през целия си живот. Правим го с целта - да си помагаме. Както личностно на себе си, така и на околните, в случай че можем да сме им от полза.

Но преспътиш ли едно правило, това не те прави престъпник, въпреки че си точно такъв. Възможността за компромис оформя рамката на некролога ти. Добротата и леката неразумност през усмивка - печатят стихчетата, които ще финализират скръбната вест.
Но ти не спираш! Продължаваш да настъпваш газта и профучаваш покрай други такива като теб. Една птичка пролет не прави?! Не и в този случай…
Когато птичката е гарван на смъртта, а пролетта - жътва на дявола. Секунда невнимание и цялата увереност се превръща в смразен поглед. Ужас в очите, изпотено лице, треперещи зъби и тръпки по цялото тяло. Поглъщаш огромната енергия, секунди преди тя да се погрижи за размазването ти. А нямаш време дори да кажеш “Сбогом” на тези до теб. На твоите спътници.

Разделят ни. Магистралите разделят ужасно много съдби. По различен начин всеки път. Може да ги категоризираме, може да напредваме в техниката, да ставаме съвършени доктори, да имаме превозни средства, които на мига да се отзоват на фаталното място. Но все повече и повече губим контрола над себе си. А не ни трябва много, за да разбием крехките си тела върху този армиран бетон. Някъде там, до бялата разделителна линия може да стоиш ти. Или част от теб. Дали ще е 150 или 200, съмнявам се да има огромна разлика. Когато почистват след теб - тогава да! Цял живот чакаш да оставиш следа след себе си?! Това явно е бил единственият ти шанс. Поздравления! Не го изпусна…

Опитах се да избягам - но явно това бягство не е било за мен. Въртях се в кръг, въпреки че колата ускоряваше само напред. Не усещах нищо. Жадно поглъщах тъмнината, която спираше погледа на 2 метра извън прозорците на автомобила. Жаден за още от небето, накрая сведох поглед. Успявах поне да проследявам бялата линия, очертаваща края на платното. Проследявам я, унася ме…

Всеки път, при всяко пътуване, предпочитам да замълча. Возя се, наслаждавам се и освобождавам мислите си. Проследявам кабелите на крайпътните електрически стълбове. Проследявам бързо бягащите тревички в близост до пътното платно. Вдигам поглед и бавно в далечината се ниже пейзажния бод. Хълм подир хълм, гора след гора. Тук там по един гаден билборд разсича свободния ми полет. Неволно връщам глава в опит да прочета надписа, който така или иначе няма да остави спомен в мен. След това продължава. Идва тунел, става тъмно, но само за малко. След това отново виждам светлината. И така е най-хубаво - точно преди да падне мрак. А той идва и преобръща десетки съдби в миг. Съдби, които са протягали жадно ръце към него, без дори да подоризат за желанията си. Това се случва. Всеки ден, и продължава… а няма и да спре. Защото сами не спираме. Забързани, вглъбени, устремени към целта си. Използваме тази красива конструкция, готова винаги да ни услужи със съвършенството си. Но тя никога няма да ни прости, ако злоупотребим с нея. Ще бъде студен и безмълвен свидетел на твоят последен дъх. На последното твое помръдване и движение на клепачите. Ще убива гърба ти, докато проследяваш за последно готовото да се разплаче небе. Или просто устните ти ще вкусят от мощта на бетона, върху който си положил безжизненото си тяло.

Опитваме да открием кои сме… а разбираме колко самотни сме всъщност. И накрая - цикълът се затваря… Отново!

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. вили @ September 15, 2008

Но на всеки ще си дал по нещо и така във всеки ще живее частицата от теб. И ти пак ще си далеч от края, защото частиците са милиони и спомените постепенно ще стават все по-силни и все по-ясни. А ужас, ужас - няма. Има само слънце, което се опитва пак да пробие през облаците оловно-сиви и пак ще дойде лято и пак ще е горещо и пак ще се раздаваш.
Днес съм позитивно настроена, макар че денят е гаден понеделник.

2. вили @ September 15, 2008

Ало, Елфа, ти какво пробваш да видиш какво ще надраскаме преди да ни пуснеш постчето ли? Защо така си играеш с нас?
А навън вали, вали, вали и вече ми става зле, че свърши лятото. Ще чакам циганското!!!

3. vilford @ September 16, 2008

Ха, сигурно Елфа и идея си няма за какво ще пише, като слага заглавието и снимката и после използва нетърпеливите коментари като ориентир за поста. Излкючително програмистки подход - харесва ми! Но сигурно, ако подхвърля нещо за кървава катастрофа, няма да ме огрее и ще сервира някоя дълбока психологическа драма, твърде сложна, за да я разбера. Ще видим…

4. legrandelf @ September 16, 2008

Хахаха… @всички ви :)))

@vilford:
Ти моите драми не ги харесваш. И все пак, не се ръководя по предварителните ви коментари. А какво съм искал да пиша, ми е в главата от няколко дни, просто не си сядам на гъза, за да пиша. Протакана работа - програмисти ;)

5. vilford @ September 16, 2008

Чувствам се удовлетворена - имаше далечен намек за потенциална кървава катастрофа. Ще си затворя очите за факта, че леталният изход е отреден за вътрешния ни мир, а не за очарователната ни физическа същност.
Какво да ги правиш - програмисти!!! :P

6. legrandelf @ September 16, 2008

Мда, имаше… но реших, че този път ще се въздържа от кървави коментари и прекалено детайлни реални ситуации :))

Нямаше смисъл да отблъсквам леля Вили, която и без това търчи с бялата маска вкъщи :)))

7. vilford @ September 16, 2008

О, при наличието на твърде натуралистични кървави сцени, леля Вили незабавно припада (естествено, след като дискретно се е огледала има ли в близост някой достатъчно як да я подхване). За улеснение филми с повечко кървави сцени гледам директно в хоризонтално положение.

8. melania @ September 16, 2008

Красиво е да пътуваш, няма значение дали е по магистрала или не, дали е с кола или с влак. Приятно е да се насладиш на гледката и на мислите си, без да се затормозяваш от ежедневните грижи. Просто - пълно усамотение. Започваш да си мислиш за минало, настояще, бъдеще. За малките неща, които ни правят щастливи. За големите неща, които ни правят щастливи. За мечти и желания. Неизбежно се замисляме и за проблемите, които ни тормозят. Малките спънки на ежедневието ни. Малки грижи, големи грижи. Как живеем, какво ни тревожи, кое трябва да променим, кое може да променим, кое не може да променим…
Останали насаме с мислите си за час-два се опитваме да променим малка част от себе си, или поне така си мислим…
И ето, стигаме крайната цел на пътуването и пак се потапяме в ежедневието, което за секунди ни отнася и ни кара да забравим…

9. legrandelf @ September 16, 2008

@melania:
Тия и още много други неща. Ех, мислещо модерно поколение бе… все се жалва, все мисли :)))
Ама нищо не измисля, трябва някак си да опростим решенията си, дали ще можем?! Най-лесно е да продължим по познатия ни вече път, ама… докога?! Докато некрая не стигнем до “Стара секси история”…

Who knows?!

10. вили @ September 17, 2008

Обичам да пътувам, но нощем не ми е така приятно, както през деня. На дневна светлина забелязвам повече неща, отколкото в полумрака. А сега вече знам - отивам към “Стара секси история”

11. Свилен @ July 2, 2009

Кхм, кхм (леко прокашляйки)
Първият ми комента в блога, който следя с кеф. Пак препрочетох всичко, но натрапчиво ми се върти в главата мисълта за “мултиплеъра”. Аз съм за “сингълплеъра”, правя го в момента и ще продължавам да го правя занапред. Не казвам, че не помагам на ближния или на семейството, но поставям себе си абсолютно и винаги на първо място. Егоист, точка, удивителна.! Така възприемам аз нещата, наречи ме животно или дебил, това научих аз. Репродукцията на фамилното ми име оставям на роднините.

12. legrandelf @ July 2, 2009

Няма как всички да влезем в “мултиплеъра” :)

“Репродукцията на фамилното ми име оставям на роднините.”

За това съм си мислил, но още не съм стигнал до фазата:
“Егоист, точка, удивителна.!”