Белези на признателност

« публикувано на 06-09-2009 @ 11:24 pm »

фотография: Tim Burton’s “Edward Scissorhands” / 1990
слушайки: Danny Elfman’s “The Grand Finale”

Превръща се сякаш в навик, злодеянието ми да приключвам изморителната, в следствие на многото почивка, неделя с филмова вечер. Съвсем не въртя пръст във въздуха, докато притискам клепачите си, въпреки желанието им да останат широко отворени, мислейки си върху въпроса “Кое ли самотно островче на кино глобусът ще пробода с изборният си стожер всеки момент…”
Отново, без нотки на неразбория в душите на дванадесетте филмови съдници, неделната кино вечер вещаеше (за)връщане към славното минало на брилянтния тандем Бъртън/Деп…

Няколко недели преди таз вечершната, в началото на предния месец, се случи така, че желанието ми да се потопя в мистерията на “Слийпи Холоу” за пореден път възкреси палитрата от усещания по творбите на Тим Бъртън.

По една или друга причина обаче, в съзнанието си избутах “Едуард ножиците” на по-заден план. Но колкото и мрачни да изглеждат тези дълбини тип “емоционална чакалня”, редът си е ред и… тази вечер Джони Деп се превъплъти в ролята на Едуард, връщайки ме в изцяло приятните спомени от преди години.

Очевидно е възможно да си играеш с цветовете, да рисуваш форми, да живееш с мисълта на декора. Да разкрасяваш въображението си до такава степен, че сюрреализмът да се превърне в запазената ти марка. Това в никакъв случай не е странно. Вече не… и 20 години преди това… също не е било!

Чар и привличане, във всеки един кадър. Такава ценност не бива да се забравя. Затова предприемам такива… походи на завръщане, на места, от които ми е било трудно да си тръгна (и то в продължение на години). Полезен наркотик и една чувствена атмосфера, поле от успокоение. Когато пускаш през себе си изразните средства на един гений, малко или много улавяш вълнението, с което последният е превръщал мислите си в… реалност!

А колко реална може да е бляскавата илюзия, която изтъканият от мистерия и мрак пътеводител в кино класиката Бъртън ни представя?

Лента, достойно заменяща редица литературни класики, утвърдили се във времето като четива-портал, използвани за прехода към един друг, вълнуващ свят. Свят по-чуден и наситен с възможности, отколкото реалността може да бъде някога. Пътеката, следвана от мелодията на Дани Елфман, успяваща да задържи усмивката върху лицата ни. Дори в моментите на студени сълзи, ронещи се по белите, но живително изразителни гримаси, претворяващи реакциите ни.

Белег след белег, цяла плеяда от тях…
И то такива, за които никога не бихме (по)желали да изчезнат…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Preor @ September 6, 2009

Много добре разбрах как се чувстваш приятелю…..
И си много прав-ценност не бива да се забравя.

2. legrandelf @ September 7, 2009

Многопластови разсъждения, така е :)
Ценностите - важно нещо, примесени с чувства(та) - още по-важни ;)

Добре дошъл тук! :)

3. Ирония Идиотова @ September 7, 2009

Гут морнинг-казал идиота (и се усмихнал над чашата си с кафе);))))
На фона на скапаното време, написаното от теб направо ме разтопи и ми се заиска да превърна и аз “мислите си в реалност”. Но осъзнах колко е невъзможно всичко:)