С лице от безжалост

« публикувано на 05-09-2009 @ 5:50 pm »

фотография: James Dean snaps a “Rollei”
слушайки: глътки улично безобразие

Никога през живота му не се бе случвало кутията портокалов сок да е със затворен отвор. Притисна пръст, след неуспешният опит да отпие по навик, проникна в кутията, плъзна език и утоли жаждата си.
Бе бърз в приготовленията и напусна апартамента си в рамките на няколко минути. Проведе телефонен разговор и едно кратко септемврийско слънцестоене по-късно, малко преди залез, той се озова в обятията на познати лица.
Нощта му започна подобаващо…

Падна мрак. Редица неща се бяха случили, вълнението облагородяваше, усмивките по лицата на околните - още повече. Падна мрак и в душата му. Биологичният часовник звънеше. Алармираше го за едно единствено нещо - бе време всички да напуснат местопрестъплението на споделена емоционалност.
Без да задават въпроси, свикнали това да се случва - те последваха молбата в погледа му. Отново остана сам и погълна нощта в себе си.

Забързаната крачка почувства беглецът в него. Същият този, който тровеше кръвта му при всяко следващо движение. Токсините се просмукваха в плътта, а очите плаваха някъде далеч. Но не толкова надалеч, колкото един живот не би му стигнал, за да пропътува разстоянието.

Забави среднощен ритъм, бе уморен от клатещите се фигури, минаващи на забавен каданс покрай периферното му зрение. Отвори се тайната вратичка на приятен спомен. Нагласи шапката си, подстрекаван от страстното вълнение за една изневяра. Сви в най-близката пряка и се запъти към позната дестинация. Място, познато с плътските удоволствия, които предлагаше на своите посетители. А той не минаваше за първи път оттам.

Размина се с няколко житейски утайки, отдавна разбити съдби, изпика се звучно в сянката на една светеща реклама и продължи към мястото на топлинния зов. Лукавост и разгул - това го очакваше там. Бе свикнал. Търсеше убежище, а може би… дребничка доза мило отношение. Прегръдка? А дали не бягаше, отново?

Звънецът накара греховният Сезам да отвори врати пред него. Посрещна го непознат глас, поглед обвит в недоумение и безинтерес. Тялото му отказа да спре в ръката, която приятелски го пое след залитането. Стъпи накриво, едва не прекърши глезена си, а след това махна с ръка и изражение на слаба провокация от благодарствена усмивка върху лицето.

Продължи по скърцащият под, докато въпросите зад гърба му утихваха. Сблъска се с погледите и на други. Безмълвни този път… за тази част от денонощието.
А там долу, той отвори очите си…

Въпреки орловият поглед и силното бумтене на сърцето му, той не съумя да открие позната физиономия, насред целият този развратен поток от лица, зле прикрита плът, алкохол, цигарен дим, леки наркотици, както и някои по-тежки…

Усети твърдостта на една от стените. Не срещна желан поглед, нито капка привлекателност. Не поръча. Не повърна. Не се надърви. Напусна помещението с най-ужасно ниските тавани и вдиша от погледът на придворният храм, ширещ се навън под звездите и горчивата луна, която отново се хилеше насреща му.

Дали така бе по-добре? Мерзки мисли отново превзеха съзнанието му. Оценяваше човешките животи на по длан разстояние и не вярваше в ничия душевност, която можеше да го избави. Бавно, още по-бавно, сливащо цветовете пред очите му. Някакви форми и физики, обикалящи заедно с него, но не в неговата посока. Стъпваха по-тихо и от мълчанието му. Същото, което бродеше напред назад в погледите им.

Скоростта се увеличаваше, а на всяко премигване, мисълта му отпечатваше нова смъртоносна новина. Редяха се имена на хора, без лица. Имаше отнети усмивки, дълбоки погледи, но ненаситен - той продължи.

Нощният бриз усили въртеливите движения на танца си. Зачестиха гальовните промеждутъци между вдишванията на бродещият. Домогна се до нощната лампа и прерови дрехите си за ключове. Подпрян в неестествена поза, спря да мисли. Не му се бе случвало от доста време. Малкото секунди на спокойствие и ненатовареност му се видяха като цяла вечност. Имаше някаква пречистваща сила в тях. Имаше ли?

Успя отново да избяга, като по най-долният начин измалтретира мисълта си. Успокои съвестта си. Или поне онези оръфани останки, които душевността му все още маркираше като съвест. Не падна, не ожули колената си, но сряза стъпало върху порция натрошени бутилки. Сбръчка устни в контекста на въпросителен поглед, въздъхна без да се наслади на болката и отмина, оставяйки малки червени дирички върху леко покритият с пясък изстиващ асфалт.

Вратата хлопна зад приведената му осанка. Лампата отброяваше крачките нагоре по стълбището. Ключът от входната врата го съхрани, а леглото - прие в обятията си. Тихо, без да изказва мнение. Той се отпусна и заспа…

В същото това време, на по-малко от сто километра, баща му умираше…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. svetla.shopova @ September 5, 2009

Мартинчо, много депресантно го раздаваш нещо:( Грях ти на бялата душа. Още не е дошла есента, какво ще те правим ноември тогава?

2. Ирония Идиотова @ September 5, 2009

Напоследък, четейки писанията ти( много ли пошло прозвуча?), винаги очаквам някой труп, кръв и черва, ама “завити” с много любов. Не, че не разбирам психарското в цялата история( няколко поста вече), но смесването на безкрайна романтика, обвита в дим от думи с неочаквания край, ме кара да си мисля,че имаш нужда от…
:)))))……..

дай една баничка:)

3. legrandelf @ September 5, 2009

Колежке, ноември си е ноември ;) Има толкова много живот до тогава :)) Що да го мислим от сега?

ИИ, няма пошлост в запитването ти (но ми харесват скобите) :)
Искрено обаче искам да знам, дали на многоточието е това, което си мисля :) И още по-искрено се надявам, да не е то, защото… колкото и баничарско да звучи, наистина не е то :))

Кое е то?

:)

П.П. Бозица?

4. Lunati4ka @ November 5, 2009

Напомня на Disturbed - Forsaken (: Разкрива се сякаш с някакъв бърз замах. Харесва ми! ( не че има голямо значение, но да кажа :Д )

5. legrandelf @ November 5, 2009

Благодаря ! ;)
Приемам всякакви коментари, разбира се предпочитам тези с положителен дъх :) В случая този е точно такъв… що се отнася до не че има голямо значение, но да кажа - що да няма ? Коментарите са важни за мен, как инак ;)

6. Lunati4ka @ November 5, 2009

Ами положителни отзиви не ти липсват. Направо си ги ринеш с лопата :Д Пък и аз не съм фен на такива изказвания и само в рядки случаи ги правя. Давам обяснение веднага : 1) 1,2,..,5 те карат да се усмихнеш, другите с нищо не помагат 2) отрицателната критика е по-полезна пък и по някакъв странен начин по-сближаваща ( обръщаш и внимание, помага да се замислиш). Айде поздрави и в разрез с досегашните твърдения казвам ЕВАЛА за черно-белите фотографии !

7. gergana @ November 6, 2009

този текст съм го пропуснала на времето, но мисля, че го открих точно в правилния сезон ;)