Маца очень хорошо

« публикувано на 03-09-2009 @ 7:18 pm »

фотография: Олег Панфилов
слушайки: японският салют на чеверметата пред Великата китайска стена

На него му липсваше стил в изказа, но въпреки това омайваше публиката. Нещо като кървясали очички, прикрили лице и тяло под меката завивка. Някаква измислена, натруфена копринена нежност. Същите тези очички опияняваха повече, отколкото разочароваха. Миналото време преобладаваше, а църковните канони се трошаха един след друг. Действията изпълваха нощта греховна, а лудо влюбените споделяха телесните си прелести. Имаше сокове, много целувки, облизване на дупенца и… спомени по отминали красоти.

През по-голяма част от времето си, котаракът бе мълчалив. Остана потаен, макар сам себе си да не определяше като такъв. Не се криеше, просто не споделяше. Гаснеше с поглед между отделните свещи, прилежно разпалвани от всяка следваща година на Земята.

Оплиташе езика си във всеки един миг, когато душата му правеше опит да разплете кълбото чувства в полет. Но ръцете му творяха. Беше като стихиен художник, но заменил четката с перо. Белите листа не му стигаха, а в нощите на разкаяние и стресирана душевност на непрогледен мрак в оковите на сърдечният зандан, ги усещаше като приливна вълна. Огромна водна сила в лицето на задушаващите го празни листа.

Откровения не липсваха. Но сенките под очите му, приветливо нанесен грим, силно подчертаваха усещането за една илюзия. Непокорен, дразнещ, вън от всякаква провокация… неизмерим, с повече от нормалното количество наострени нокти на всяка лапичка. Котаракът обичаше нощта и често разхождаше поглед и пухкава опашка. Гърбът му бе мръсен от ежедневната порция развалена риба, издърпана със зъби от кварталните контейнери.

Понякога стоеше под дъжда. Мокреше козина, а лапичките гизнеха в кална локва. Болестите от изпаренията не се лепяха по него. Убиваха единствено погледа му. С галантна стъпка, подобно на степна газела, минаваше покрай черните дупки на словоохотливостта безупречна. Не се даваше на капаните, макар и крайно привлекателни на моменти. Котаракът обичаше себе си.

А дали обичаше да наблюдава? Любуването - закърмен с това чувство. Наслада от познато в непознатите. Очи на слепец, но с усещане за цял един живот на всевиждаща влюбена двойка.

Кратер от емоции всеки път, щом луната му припомнеше положението, в което се поставя. Сам… Котаракът мразеше себе си. Не можеше да бъде така дълбоко и безкористно влюбен в себе си, ако себично не хапеше опашката си всяка вечер преди да положи измореното си тяло в съновна поза.

Езикът облагородяваше козината му, в дните на вертепна мръсотия. Червените фенери губеха цвят. Превръщаха се в любовна недостатъчност. Синдром на палава мелодийка, безвъзвратно загубена в миналото.

Можеше ли да се върне отвратителният вкус на чувството любов? Претръпналите сетива не пазеха влюбчивостта му. Имаше образи, някакви контури и карти с душевност. Но никакъв страстен тласък. Котаракът хапеше не само опашката си, но и тежко наказваше лапите си.

Нова порция зле приготвена риба, изхвърлена заради чревоугодието и надутите корми на болезнената действителност. Нямаше остров, нито малък парцел звезда. Розата гниеше в отдавна падналите листа около ствола й.

Поглед на превъзбудено маслиново дърво. Дълбоко, черно и всепоглъщащо. Котаракът направи крачка…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Владимир Иванов @ September 3, 2009

Ако кажа просто,че ми хареса ще е много малко.Май нямаш нужда от похвали, но не мога да не го направя за този текст.

2. Yossarian @ September 3, 2009

ей, припознах се…

3. legrandelf @ September 4, 2009

Оценявам всяка дума, Владо :)
Благодаря ти!

@Yossarian, внимание… важно е другите да не разберат :))

4. Daisy @ September 4, 2009

Котаракът на снимката прилича много на моя :) А описанието е невероятно, точно като изкарано от котещката глава на някой “уличник”. Или поне предполагаме… :)

5. Daisy @ September 4, 2009

котеШката де :D, нещо се разЩеких сутришно

6. legrandelf @ September 4, 2009

Щъ ща-дъ ;) ист гуууут :)))

Ш и Щ са едни много хубави български буквички :))) Отличаващи ни и много радостни за пишещите на БДС и тегави, за тези които ползват фонетик, особено… на Виста, lol :)))

Сега сериозно - уличната превъзходна, мяука доволно :)
Имам една друга снимка с един бял котарак (може и котка да е, не му се виждат… нали) :)) Обаче има страхотни очи, въпросният бел макор :) Ще влезе в употреба и тя, каня й се от доста време, вероятно ;) скоро…

7. Daisy @ September 4, 2009

Ох, разсмя ме. Иначе - щом не виждаш това дето го прави мъжки, значи е женска :))) Аз вече не ги бъркам, разпознавам им достойнствата безпогрешно :D Научила съм се как и къде да гледам явно :)))))

8. Крис Ванев @ September 4, 2009

“Болестите от изпаренията не се лепяха по него. Убиваха единствено погледа му…”

Не съм сигурен, дали сам осъзнаваш какви неща пишеш от време на време… браво. :)

9. Lili @ September 4, 2009

Хм…найс!Но не всеки би разбрал написаното и май баш там му е чарът!
Welldone!

10. me @ September 4, 2009

Не знам дали Змия и лилия на Никос Казандзакис ти е позната….Докато четях това се сетих

11. legrandelf @ September 4, 2009

Thanks, all of you! :)

Крис и аз не знам понякога… :)

@me, (за съжаление) не ми е познато четивото на Никос…

:)

12. Блогърската седмица | Пост-скриптум инфо @ September 6, 2009

[...] Маца очень хорошо от записките на Cynical Speech [...]

13. me @ September 8, 2009

Мисля че ще ти хареса. Сравненията са красиви и мрачни.

14. legrandelf @ September 8, 2009

Олрайти ден ;)

Благодаря!

15. Yossarian @ September 9, 2009

@ lego I think I dont give a shit anymore…what other think, i mean

16. legrandelf @ September 9, 2009

Well, mate… some things deserve to give a shit about ‘em :)

I think :)