Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Образи: “Steel Cello Lament”

« публикувано на 03-08-2009 @ 10:51 pm »


фотография: “Vintage” by flopinini
слушайки: HEAT OST - Elliot Goldenthal - Steel Cello Lament

Вопъл, прокрадващ се от синевата на смразяващо сивият ни крах. Нещо като страх или пустинна роза, разпръсната перо по перо. Откраднат полет, замечтани очи към небосклона вплетен в илюзия…
Нищо не полепва върху стъклената повърхност, здраво впила се в тъканта ми тленна. Отпечатъци бледнеят, а измарящият дим, винаги натежаващ като десетки стада истеричен вой, обвива мълчанието на парещият дъх. Без любов…

Понякога нощта е сляпа. Друг път не съществува. Обикновено се прелива в ден, безкрайно наситен с лъчи на пъстро ежедневие. Но измореното сърце, все така блокирано от нуждите недостижими, се наслаждава единствено и само на рефлекса… Нова стъклена повърхност, толкова бляскава, трепетоносна като изкушение. Пурпурна наслада, доволна… /предоволно задоволство от връхлитащи удоволствия…/

Отвлечени, мислите спират да се носят… сами… из въздуха. Нарушената сетивност ги тормози. Лудостта е безгранична, но силно (не)споделена. На път, през ръкомахания жални, обвивка на носталгията устия от сълзи проляти сплита.

Мек финесът е, но любовта достъпно празна.
Пепел, нюанс на другата реалност.
Очите все по-напред те водят, до разумна граница, едничка.
Не-избрана, не-желана, смъртно спряна от ненавист.

И…

И гордост вече не остана. Човек пред човека себестойността си тленна е загубил. Реакция в целувката да липсва, нямащ топлина и с пръв поглед все мълви към синевата:

“Освободи ме…”

Разходките започват, там… където избраха и да свършат. Крайъгълният камък в главата място не намира. Решението кратко, мен все ще подминава.
Споменът във образ, размазан на стената.
Игра на светлината, поклон пред тишината…

Лентата се къса, утопия я слепя. Парченце по парченце, разхура мъдра, емоционално тиха. Проблясък на живот и отминало желание.
То няма да пресипне, изкънтява пъкъла в умá ми… Тя няма да се върне, надеждата обрича всяка крачка следваща, не врича…

Пепел от стомана, ниско по земята.
Стъпките маркирам, рамката тревожна.
Вопълът се сили, понякога изстива.
Сълзи потокът на лицето, сребристо вкаменени.
Остават да бележат, най-малкото което…
отричайки преглъщам, че вече никога не ще желая!

« подобни cynical speech, mindcrushing art, shapes, ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. mushichka. @ August 3, 2009

колко много призраци са се скрили в дима на цигарата..

2. AIvanova @ August 5, 2009

Крайъгълният камък… началото и края… цикличността… пътя към вечността… Уроборос… битката на черното и бялото… бога ми човече… гениален си

3. legrandelf @ August 5, 2009

Нямам против да сте тихички, но…

:))

Поне се усмихвам, а навън вали…

Много!

4. si @ August 5, 2009

Тъжно, представям си го на фона на дъжда… Изглежда да е много в унисон. Прегръдка за твореца :)

5. legrandelf @ August 5, 2009

Не знам, si :)
Нямаше дъжд онази вечер. Беше обикновена… самотно потна вечер :) Тъмна, но с много дим. Е, как да няма дим… задължително. Цигарен де!

:))

Но пък огледалата бяха много финесни, понякога в стил фиаско де ла брутале.

Но пък тангото само се вихреше в главата (ми)…
Накратко, благодаря ти за прегръдката :)))

Steel Cello Lament [!]

6. legrandelf @ August 5, 2009

Тази стъпаловидна подгрявка, ритмична, макар и бавна запъхтяна от вълнение на моменти, достатъчно ми заприлича, че и ми стана мила, подобно на прочита (твоят цитат) на един коментар:

“Немилостива е, така е, жестока е невинността.
Непатила, затуй нехае, жестока е невинността.
Не знае още, че добър е тоз, който има и вина.
Това не иска тя да знае. Жестока е невинността.”

Германов

:))

« Спууки найт в “Слийпи Холоу” По-малко от Мадона, повече от Сашка »