Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Тайна стъпка: “Bon voyage”

« публикувано на 28-07-2009 @ 12:12 am »


фотография: C’est la vie at Le Chagrin
слушайки: cute name over the world…

Никаква светлина приветства героят ни. Коридорът беше тъмен, а звучното ехо от мекото плясване на стъпалата му по пода, известяваха злобните съседи, че блудният син се завръща у дома. Отново… но този път… сам!
Затвори вратата след себе си, дори не заключи, забрави да плъзне пръст върху ключът на лампата, облегна лице върху тавана и протегна ръка към вратата на Пиер.

Неканен, в малките часове, Мишел притаи особата си в близост до леглото на Пиер. Клекна до главата му и заслуша спокойният дъх. Този, който ежедневието познава като безлюден, безкомпромисен, но и… твърде самотен. Вещ, която Мишел таеше в душата си, от дълго време… въпреки безразборно-маниакалните забавления, в които се впускаше с широка усмивка… всяка вечер!

Нямаше лек за това, освен… мекият възглед на Пиер, братовчедът, който единствен остава на сутринта и разбира полета на прелетните птици.

- Спиш ли?! Пиер - плъзна мократа си длан по лицето на спящият съквартирант - събуди се, Пиер…

Дразнещият полъх не подейства… веднага! Няколко мига на плъзгащи се пръсти по спокойствието в образа на спящият Пиер, последният отвори очи, а срещу себе си… забеляза силуета на позната фигура. Видимо наред, в действителност - неканен гост, нещо което тормозеше душата на сянката. Вестителят на тихата и твърде горчива луна.

- Мишел?! Всичко наред ли е? - дъхът, пронизан сън, няколко неволни премигвания и слабо въздихание - всичко… наред ли е…

В полусънят на Пиер, Мишел взе думата:

- Можеше да правя любов с нея, или с другата… защо не и с двете заедно? - спира за миг и сграбчва силно между пръстите си завивката на безмълвният слушател Пиер - Накрая щях да умра спокоен, с широко затворени очи! - вратата на помещението се затваря бавно, водена от крилатото течение на нощта.

- Няма за къде да бързаш, проклетнико. Казах ти, че рано или късно това ще те догони - тонът на Пиер бе пробуждащ се, ръката му търсеща, светлината разпръсна всяка мистериозна омая вън от спалнята му.

- Не го прави! Не и ти… - молещият глас на Мишел се загуби в краските на цветущото му минало, всяка една плът, до която се бе домогнал, изконсумирал и… захвърлил безутешно да тлее на върха на купчината похот.

- Миг на слава, сведена от небето… до мръсната земя, където дишам всеки ден ли? Отговори ми? Какво стана? - Пиер не бързаше, облегна възглавница до стената и отпусна гърба си върху нея, заглеждайки белите ивици, писукащи по тавана.

- По-плътен няма и да бъда!
- Пил ли си?
- Нима съм спирал…
- Да отидем в кухнята… - ръката на Мишел се стовари върху рамото на Пиер и го сграбчи силно. Пръстите се впиха в плътта на братовчеда, заканата липсваше в очите (и на двамата). Усещането затаи дъха си, а изгнаникът продължи.

- Всичко останало е въпрос на малки цици, шепа внимание и… приятно близане на зърната - колкото до ануса - всеки се дърпа, всичко го искат!
- Така и не можах да разбера, това твое… разкрачване. Имаш непреодолима нужда да покажеш себе си. Това, което явно никой не желае да споделя. А онова, вътре в теб, ако има такова… знам, че има такова… винаги лети с няколко дължини напред. Скорост недостижима, а крайно обаятелна! Харесва ти да си загадка, харесва ти да се извиняваш в края на вечерта и… сам да ближеш раните си в тъмното. Така си свикнал. Не желаеш промяна. Консервиран в страхът на своето себелюбие. Величествен, и все така… самотно прибиращ се!

- Млъкни! Тихо… - Мишел забави дишането си и притвори очи, а за фон гласът на Пиер не спираше да дирижира агонизиращият пласт съвестна композиция.

- Защо си при мен тогава. Всеки път разговорът протича по един и същи начин. Като представяне, не като съдържание… като едничкото представяне! Добър си в това. Но не може винаги да се случва онова, което трепетно детинското в теб желае. Сърцето стене, но не го чуваш. Прав ли съм?!
- Не разбираш. Не съм тук, за да се оплаквам. Сълзи от очите ми няма да видиш… освен ако кошер пчели не пробие цветовете им… за да достигне малкото мозък останал ми. Влияя ли ти? Искаш ли да ти влияя? За мен не е предизвикателство! Тук съм, защото последното изчезна. Завинаги… ще ми се да кажа, но по-вероятно е на следващата пряка… да срещна нова възбуда. Или докато избирам по-меката франзела в кварталният маркет. Загубих се, Пиер!

- Не трябваше ли да се срещнеш с Марго тази вечер? - братовчедът преглътна сухо и отпусна ръце върху завивките си.
- Видях се. Стоеше срещу мен, а аз… едва ли някога съм бягал по далеч от нея. Изчезна, с бриза. Здрачът не ми позволи да я погълна за последно. Няколко пера паднаха от мен. Застинах и… краката ми решиха да ме отведат. Спасение, което дори не почувствах с туптящата си тъкан…

- Тогава?
- Тогава затършувах. Стоях сам на моста, после под него. Близо до пътя, мисълта препускаше по белите линии, скачаше от пропукванията и се разбиваше безтленно върху изстиващият асфалт.
- Колко добре беше това? Спокойствие… някаква отдъхване?
- Не! Набрах я…
- Кого?
- Клер… - Мишел превърна очите си в няколко сълзи, тежко разтлели се на пода.

- Кога за последно беше с нея?
- Преди няколко години. Знам, че звуча… нехайно, но мога да ти кажа с точност кога беше последният път, в който ръцете ми не желаеха да я пуснат.
- Кога?!
- Няма значение… никакво! - Мишел извърта глава и се изправя, застава до прозореца, прилепнал с възторг към горчивата луна, отразяваща слънчевите лъчи на едно друго възприятие.

Дъхът му полепва все по-силно към хладният прозорец. Равнината, отделяща го от страстно преливащото възприятие, бе разкъсана от погледа му. Отново потънал в нищото, промълви няколко тихи слова помежду устните си:

- Голямата целувка преди бон воаяжа, скъпи ми Пиер!
- Не остана по-назад, нали?
- Не е това, което си мислиш. Нямаше секс. Нямаше го… животинското, плевелът, който ме разтърсва. Размахът на октопода, всички пипала стремящи се към едно единствено - изпълващо желание за масирано задоволяване на… на… на нагонът ми! Кой освен мен, би загърбил такъв егоцентризъм? Мастурбацията не е на дневен ред, а хладният душ - съвсем. Страстта не умира, подобно на времето… само хората! Нима за мен настъпи часът?!
- Какво? Самоубийствените мисли, о… Мишел, мисля че минахме тази част вече… Отело не е вариант, не си Хамлет, за Ромео… и дума да не става. Полудата те чака, сама, съпричастна, същински дон Жуан. Полудей, моля те! - Пиер не спираше да призовава егото, насищането, което щеше да приземи, по-добре и от грандиозно простатно изпразване, тръпнещата за спокойствие и мил сън душа на Мишел.

Прозорецът на стаята се отвори. Нахлу хладен поток нощен бриз. Зърната на присъстващите настръхнаха. Пиер се зави през глава, като остави светлината от тавана да потъне в съня му. Мишел застина прав и не помръдна в продължение на няколко часа.
Не дочака изгревът, умората си каза своето. Но мисълта… обсесията… вълнението и придърпването кънтяха в тялото му. Телефонът звънеше, а Мишел липсваше. Тайна стъпка съпроводи физическото му отсъствие навън, пробуждащият се град го приветстваше. Любовта щеше да кацне при него след броени дни.

“Бон воаяж, милейди…” - изпрати със спомен и сълзи под очите, тленните останки на любовният лик от сърцето си.

« подобни cynical speech, play: a comedy for lunatics,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Марио Пешев @ July 28, 2009

Моят бекграунд саунд, четейки поста: Борис - The Power Of Intention

2. Събина @ July 28, 2009

Найс… като видях снимката реших, че ще правят тройка и че ще завлечеш и Пиер в перверзните дълбини, обаче не…

И края, о края… нямам търпение за следващата част!

3. StanD @ July 28, 2009

ихаа… всяка следваща история е все по-добра!!! И аз чакам….

4. Iovan @ July 28, 2009

… мдааааааа, … асоциацията по заформяща се евентуална тройка и на мен ми мина през главата, … ама то това си е от мойто МПС(мръсно подсъзнание), … !!!
… иначе, … твори, твори, … интригуващо е … !!!

5. legrandelf @ July 28, 2009

Такива МПС-та да излизат извън контрол, а не други :)
Продължавам (и те продължават - Мишел и Пиер, хранете ги) :)

6. Събина @ July 28, 2009

Аз моя го храня с италиански консерви, ти? :Р

7. legrandelf @ July 28, 2009

С българска люта чушка :)

8. Iovan @ July 28, 2009

… и гръцки праз !!! :-РРР

9. AIvanova @ July 28, 2009

Last Tango… in Paris

10. legrandelf @ August 5, 2009

Вечерите на Мишел,
са с едно такова…
бавно пробуждане,
когато лампата лекомислено хвърля светлина,
малко над босите крака (отвързани).

При все, че
няма мелодия :)

Липсва по много,
особено незабравящ е и…

мисли че прибирането,
подобно на стъпков рецитал
между колоните, крепящи
въздушната линия от метрото,
си е чиста проба…

последно танго, но без Париж-а,
с едно махало!

П.П. бяла копринена рокля (или бельо)

:)

« Твоят ментор върху 25-и кадър Тези безсънни юлски нощи »