Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Хабитат

« публикувано на 25-07-2009 @ 4:27 pm »


фотография: PicFor.me
слушайки: Scott Bond vs Solar Stone - 3rd Earth (Original Full Length Mix)

Годините се нижеха една след друга, а слънцето приближаваше все по-близо до нас. От предпазният слой нямаше и помен. Единственото присъствие на облачно спасение, беше в най-тежките “зимни” нощи, когато кожата ни не поглъщаше директно жарките лъчи и мехурите по нея бяха най-безболезнени.
Но живата форма, в която баща ми, великият учен, се превърна след инцидента по време на експеримента, бе нашето единственото спасение. На нас - поколението, изложено на… слънчева иррезистентност - Изпитанието на XXI-ви век!

Споменът, когато бях на покрива, в забранените часове (в 12 по пладне) остана за винаги върху мен. Изгарянията бяха сериозни, едри… твърде физически плачевни. Възстановяването мина толкова бързо, благодарение на хабитата. Но тайната не можеше да бъде споделяна. С никого. Никой не можеше да почувства къщата ни, този специфичен лайф форм, успяващ да брани и лекува слабото физическо присъствие, достигнало върха на апокалипсиса. Слънчев погром и ужасни температури…

Живеем в ада!
Излизаме нощем, късно, няколко часа след залез слънце. Единствената възможност за социален контакт и… обръщение към добре познатата физиология.

Живеем, но се чувстваме отдавна мъртви!
По-фрапантно и водевилно от прилепи, нещо като вампири…

Вече не се нуждаем от любов или логика, мъдра мисъл или внимателна преценка, подобно на микроби, непрекъснато третирани с летален препарат… пълзим по повърхността, с изплезени езици и пот по кожата ни, изпаряваща и последните капки телесна течност… в търсене на адаптацията. Привикването. Ще мутираме ли? Не бих искал!

Специалните очила ми помагат да гледам навън. Нещо като ядрен взрив, но пред себе си имам дебело няколко метра бронирано стъкло, което ме предпазва от ударната вълна. Тези багри, преливка от прекрасно червено, към смъртоносно жълто, с междинните нюанси на аживителен покровителствен мазохизъм в ароматния чар на оранжевото, са стражите на модерните времена.

Вече няма борба за някакви долни цели - всичко е въпрос на “сървайвъл трик”. Естолюбие и… долни човешки нужди. Физическото, в търсене на спасение. Погълни ме!
Разтопи ме в блянна целувка и превърни течността ми в живителен сок, който може да задоволи жаждата ти!

——

Чеки Карио и Балтазар Гети в “Хабитат”

« подобни cynical speech, ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Събина @ July 25, 2009

Марти,

много хубаво това… ама ми трябва поне още един прочит на спокойствие…

2. legrandelf @ July 25, 2009

Откъде идва неспокойствието? :))

3. Събина @ July 25, 2009

Не от там, от където си мислиш. :) Имам да върша разни неща… Довечера ще си налея вино и ще те чета на спокойствие… Ходи виж, какво има в ентелегентно…

4. legrandelf @ July 25, 2009

It was a perfect sunny wind and…

“Love was just a glance away, a warm embracing dance away…”

Frank :)

5. Крис Ванев @ July 26, 2009

Nature’s tour for retribution!
The effort of the grasshopper is a lack of fear and respect in the masses.

6. Yossarian @ July 26, 2009

странно че, че дори тогава, в ситуацията на бълхи под ацетиленова горелка, пак ще се надяваме на нещо… феноменални са хората в своята надежда

7. legrandelf @ July 26, 2009

Като едни биологични видове :) винаги ще се борим за оцеляване, нали?
Или не съвсем. Трябва да ни е гадно, виолентно и… колкото се може по-предизвикателно, за да може след това да се разказва… с векове! Или пък Спилбърг да прави филми, не особено научни, но виж - увлекателно драматични. Борещи се поне за 5 Оскара, влючително филм на годината и най-добър режисьор :)

8. gergana @ July 26, 2009

… най-голямата заблуда на човеците е,
че микробите са по-нисши.

:)

9. legrandelf @ July 26, 2009

Много правилно!

:))

П.П. Все така в търсене на “Хабитат”…

10. admon @ July 26, 2009

Живеем, но се чувстваме отдавна мъртви!jiv e toi jiv tam dale4 v afrika;)

11. pa4ito @ July 28, 2009

… всъщност най-голямата заблуда на хората е че са най-интелигентните същества във вселената, а по ирония на съдбата те са едва на 3-то място след делфините, които са на 2-ро и … мишките разбира се :)))

12. gergana @ July 28, 2009

… абе май отдавна никой (от човеците) не се смята за интелигентен, па камо ли и най-,

но пък и какво му е на третото място,

трето, трето, кой ти го дава,

че и на световното в Америка стигнахме едва четвърто…хахахахахахахахаха

:))))

13. pa4ito @ July 28, 2009

ааа там със световното беше друга бира… и други кебапчета… и дуги басейни… и едно “айнс, цу-цвай, цу-дрън…” :)))

14. gergana @ July 28, 2009

да, ама все таки си остава най-голямото постижение на българите …
:))))

и като гледам резултата, май хамериканските бира с кебабчета и басейн са свършили великолепна работа

;)

15. mushich @ August 14, 2009

От другата страна на планетата беше ледена пустиня. Бушуващите ветрове бяха порязвали пейзажа хилядолетия наред, за да го превърнат в земя, обитавана единствено от сенки. Нямаше вода. Нямаше слънце. Имаше само легенди, развявани от хищните небесни маси. Те се трупаха на преспи и сковаваха в прегръдката си отдавна загубени спомени. Денят, в който планетата спря своя ход, никой не помни. Шир. 263 милиона км2 бяха погубени от стихията. Ако има по-голямо зло от човешката глупост, то това е жаждата за познание - иновативната мисъл, крепяща величието си на върха на иглата. Там, където танцуват ангелите. Вятъра навън вие и снеговете приглушават стъпките ни. Крием се в дупки под земята и страним от спомена. Сега сме умни. Но малко. Загиваме. Полупрозрачни, далеч на юг, се синеят каньоните, приютили последните останки от цивилизацията. Сред острите ръбове на планините от кристализирана вода, по някакво чудо виреят синьо-зелени водорсли. Никой сред нас обаче не помни защо ги наричаме така. Нямат цвят. Нищо няма цвят от тази страна на Граничния меридиан. Оптите да ги култивираме за растеж под земята обаче са неуспешни. Изпращаме събирачи на повърхността и мнозина умират. Въздухът там е с температурата на течен азот. Прогаря кожата. Полъхът, навлязъл в дробовете ги разкъсва. Сбъсъкът с човешката топлина води до анихилация. Групите намаляват. Запаси няма. Само сурово човешко месо. Понякога вкочанено. Понякога още дишащо. Умираме и се изяждаме. Не умираме и пак се изяждаме. Вкусът на плътта е оставил кървави следи под ноктите на всички ни..

(…)

« Жълта преса, vol.1 Твоят ментор върху 25-и кадър »