Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Агония на апатията

« публикувано на 12-07-2009 @ 6:12 pm »


фотография: The Pop Quiz Kid
слушайки: HEAT OST - Einstürzende Neubauten - Armenia

Неговите дни не бяха преброени, макар и силното чувство в гърдите му да сочеше към една единствена посока. Мислената бариера бе прехвърлена преди години, а гаснещия пулс, в онова което отдавна не приличаше на сърце, вещаеше покой… нима?
Толкова дълбоко бе отрязал ноктите си, че възпалението на върха на пръстите го лишаваше от възможността да усети какъвто и да е допир. А това чувство бе сладко за него, поне преди…

Горчивината, в която сам себе си той затвори не отдавна, разкъсваше мъртвата нишка на катранено черната завеса пред очите му. Пледир на невменяемост и съзнание на гладката мисъл, по време на последното облекчаване по малка нужда.

По-интересен беше факта, че този път не разговаряше с животното до себе си. Остави малката пухена топка, безмълвно да проследява струята, идваща от окаяната телесна маса, насочена по посока замърсеното, до равнище на инфекциозен (пре)носител, тоалетно влагалище.

Езикът беше грапав, наслоен със зелена слюнка, а по зъбите… имаше съсирена кръв. Толкова силно мразеше себе си, че непрекъснато изсмукваше от челюстта си влагата, собствените мазнини и всеки един ензим, който се бореше с киселинната среда на устната му кухина.

Болката го караше отново да разтвори устни, а строшеното огледало имаше нужда от малко освежаване. Чешмата просълзи шепа гняв, а подутите пръсти на ръката му се нарязаха от мръсната повърхност на отразяващия фактор. Все пак забеляза лицето си. Не във вид, в какъвто го заряза последния път, когато си тръгна от това… помещение. Забавлението, да търси подобие на образа от сегашната карикатура и спомените на милите артифилирани проблясъци, беше много скъпо изживяване - несравнимо при това…

Загрубелите пръсти провериха статуса на дъвкателната уредба. Средата беше неподготвена, когато нов поток метален привкус влетя по изтръпналия завършек на гърлото му.

А малко по-надолу, се чуваше липсата на звънтяща топлина. Ехото не бе така вълнуващо, колкото отравящата мисъл на безхаберие.

Един по-малко…

Стъпките, смилаемо бродещи през острови от фекална маса и полу-изпарена жълта секреция, поведоха тялото му. Напред. Към избавлението. За което той така силно мечтаеше. Блокиран пулс и отдавна унищожено себелюбие. Морга в очите на твореца, няколко удрящи камбани в пазвата на задръстена сърдечна артерия. Как може да усетиш пулса си, когато умишлено притискаш диханието на сърцето си…

Ходи по земята, на няколко сантиметра от чувствителната й почва, но живее поне два метра под нея. Освен допира, обонянието и слухът… зрението и вкусът са също отдавна забравени привички. Молците си тръгнаха преди много време. Същите тези стрелки, спряли вниманието си на 6 и половина, обезсърчени да показват каквато и да е продължителност на вечността.

И тук някъде той влиза в цикъла. На своята безпомощност. А дори не протяга ръка. Никой не забелязва сянката му, отдавна спряла да следва тази мъртва плът, разхождаща се в ежедневието на устремените към своя живец хора. Подобно на падащ лист, посърнал, с кожа суха, бяла… на места петниста. В сиво, та чак маркизно синьо…

Нищо няма да се промени. Освен загубените частици чист въздух, които ще загинат в белите дробове на прояденото самочувствие. Оставил самота след себе си, живеещ във всепоглъщащото нищо. Тук… той се спира! За да заспи. Никъде.

Защото легенда, така блестяща, в гърди… така притихнали…
не ще прокопса, била тя и буйна…

« подобни cynical speech,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

Омотах се из всичките тези чувствования и ако ми кажеш, по-точно - опишеш цвета тип “маркизно синьо” - тогава наистина ще разбера идеята. А какво е идеята? Основната мисъл на текста, нали?! :)))
Елфе, кат се преродя в млада черно-бяла девственица и твоите шорти ще скъсам :))) Промис :)

2. legrandelf @ July 12, 2009

Не може да не знаеш “маркизено синьо” що за цвят е :)) Ако ти подшушна Маркиз Дьо Сад(-о Маз) ;))

Може да направиш връзка, може и да продължаваш да черно-бялстваш, току виж си върнала девствеността си. И макар днес да съм с особено не къси гащи, може да пробваш. Късанието ;)

Аз ли не го казах как си трябва, ти ли не ме разбра?! :)))
Карай, ще се с(р)ещаме с теб измежду речията :)
“трябва ли винаги да сме съгласни с другите?”
и
не ме бива в ласкателствата, така че онова за шортите го приеми за такова :)
Мъъррррр… :)

4. AIvanova @ July 12, 2009

студено…

5. legrandelf @ July 13, 2009

и тихо…

6. Margarita @ July 13, 2009

но докосващо душата…..

7. gergana @ July 13, 2009

изпълващо… макар и с мизерия :)

« Майкъл Ман представя “Обществени врагове” Мишел дьо Сад: Порно изповед »