Белезите на вечната и неразделна любов

« публикувано на 20-06-2009 @ 12:46 am »

фотография: “My Place” of Noelle
слушайки: Placebo - Centrefolds

Вим Вендерс бе посрещнат от празната зала и моят лаком поглед. Белият екран въдвори ред, угасналите лампи се первърнаха в стражи и оставиха куража ми извън помещението. Огромно при това… кадър след кадър, душата ми се изпразни.
Вим Вендерс ме изпрати, прелъстен и изоставен от едничкото сетиво на изкуството - възможността да преглъщам емоциите. Възприятие така коварно, че заради него всеки път сънувам как падам от високо…

Нова нощна разходка, която имаше същият пулс като последната. Но вкусът на пурпурния отенък беше неповторимо различен. Черно белите ми стъпки отекваха нейде в размазващата се далечина. Зад мен. Не виждах нищо пред себе си, очите ми проследяваха сянката, загърбваща миналото с всеки разкрач по охлаждащият се асфалт.

Спрях на спирката, прикована в гаснещата липса на човешки дъх. Нощната лампа светеше слабо. Скръстих ръце зад гърба си и мърдах бавно пръсти. Галех ги един друг, опитвайки се да успокоя онзи обладаващ ме страх. Не знаех какво се случва с мен. Като че дишах прекалено бързо, а сърцето ми биеше бавно. Забавящо бавно.

Не харесвах вкуса в устата си. Неприятен, липсваше му онази сладост на жива нотка, подчертана от вълнение. Изплюх се на пътя. Заковах поглед в малката локвичка, която сътворих. Тогава, от сянката до мен се разлисти шум. Под светлината на полунощния прожектор попадна човешка ръка. Същата се насочи към слюнката на пътя. Загаси цигарата си и се отдръпна. Погледа ми беше крайно любопитен и изпрати с мисъл бавно отдалечаващата се тленна форма.

Успокоих очите си и различих две фигури, седнали на тротоара. Момче и момиче.

Не спирах да гледам ръката на момчето. Въпреки тъмнината, малкият миг, който ми позволи да проследя изгасването на фаса, почувства неестествения цвят на кожата му. Изгорени белези. Женско име. Изгорено женско име… на лявата ръка на младежа.

Погледът ми се плъзна по кецовете на същият образ. Бял цвят, зацапан… мръсно бяло, белязано от няколко алени капки… кръв!

До стъпалото му лежеше лист ножовка. В единият край носеща красивия отенък на същата тази течност, превърнала обувката му в неестествен подвиг на едно съвременно изкуство.

Очите ми описаха формата на вторият силует. Този на момичето. Колкото повече се втренчвах, толкова по-силно образа й се разкриваше пред мен. Доближила крака един до друг, притискайки колената си, подпряла се с една ръка на бордюра, движеше другата около устните си.
Слагаше си грим… не… или… червило, да. Сгънати пръсти, нежно стискащи червилото. Пръскащо мрак и обагрящо я в страст.

Но не би…

Отново запълзях по ръба на острието, лежащо безмълвно на асфалта. Продължаваше да поема от пурпурната възбуда. Тънката вадичка, която се спускаше по студения камък идваше от ръката на момичето. Същата тази, която крепеше тялото й, меко отпуснато в нощта на тази… мелодична истерия.

Кутрето й липсваше.

Преглътнах сухо. Езикът ми трепереше. Почуквайки нервно небцето, стиснах зъби и отново загледах устните й. Вече не виждах червило.

Момчето хвана ранената й ръка. Облиза пръста и след това го засмука нежно. Затвори очи и усили натиска на устните си.
Момичето изстена. Разтвори леко краката си и облегна глава на рамото на младежа до нея. Пое белязаната му ръка, носеща името й… впи устни в буквите. Плъзна език по формите на всяка една от тях.

Неспособността ми да отделя погледа си от тях пое мисълта на вятъра. Лек полъх насълзи очите ми. Премигнах няколко пъти, учестено. С всеки следващ, опитвайки да успокоя очите си, картината ставаше все по-тъмна. Сложих длани на лицето си и притиснах силно клепачите.

Въздъхнах…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. M @ June 20, 2009

Много силно. Браво. Сега ме заболяха три от пръстите на дясната ръка и не мога да си изправя раменете.

2. morrt @ June 20, 2009

Мда. За мен никаква любов повече, благодаря. :)
Както вече казах на една девойка - романтикът в мен умря много отдавна, обесен за краката на една улична лампа.

3. tea @ June 20, 2009

Любовта е лудост…, но красива лудост.

4. fen @ June 20, 2009

Да, какви ли не превъплъщения има любовта.

5. legrandelf @ June 20, 2009

Радващи сте, всички!

:)

6. gergana @ June 22, 2009

Love and pain?
Love hurts…

Има ли единица мярка за любов?
Обичаме се, нараняваме се, и колкото повече ни боли, толкова по-силно се желаем.
С тази болка ли измерваме любовта?

А има и друга любов - тази, която спира дъха ти, времето в теб и около теб.
Колко пъти съм я изпитвала?
Толкова пъти времето е спирало за мен, че като гледам връстниците си и не мога да повярвам, колко много години са минали…

7. legrandelf @ June 22, 2009

^^

8. gergana @ June 23, 2009

Коментарът ти, Елф, ме трогна!!!!!!

9. legrandelf @ June 23, 2009

Не си мисли, че е игнориращ, просто е обезмълвяващ :) Затова - две повдигнати веждички :)