Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Параграф-22 или Ф.У.Б.А.Р.

« публикувано на 15-06-2009 @ 8:07 pm »


фотография: imdb представя “Параграф-22″
Yossarian: That’s some catch, that Catch-22… Doc: It’s the best there is…

Шепа хора бяхме, живот на тезгях деляхме.
Всеки ден нови познати, със статут на приятели.
Всяка вечер празни чаши, с гърла обърнати, спомен без сълзи.
Ромон на мисли, мрак по-скоро жегав, навместо прохладен.

Писма с по две имена и повече любов във подписа,
отколкото съдържание върху хартията бяла.
Кал по дланите, повече земя във вените, отколкото кръв.
Повече желязо в гърдите, отколкото пулс и ритъм сърдечен.

Земя пропита, млечна, горчива, по-тъмна от реката катранена.
С релеф на възпитание, щикове, гърбове пречупени.
Мечта за погледа отчаян, решение за врагът изконен, настъпващ.
Небе във водата без отражение, прах и облаци в сълзите…

Правдиво ли беше рамо до рамо, сеч, гора от метални пръти и желязна воля,
срещу гори от впечатленията други, мисъл и етюд на вълнение.
Флагове развяти, плат изпокъсан, раздран, прострелян,
шрапнели изтляващи в меката плът, все още топла и млада.

Безропотно очите гаснат, устните шептят първата дума проплакана,
тялото трепери, утихва, изпроводен без срам, с гордост в гърдите.
Но сам… без допир на жива душа и пламък в очите.
Лишен, без милост ни грам…

——

“Последният” му полет беше запомнящ. Щурмува, при това изпълни целта си. Маркираха го, като стрелка на часовник, беляза историята, промени денят, а може би утрешното друго. Кое и колко, не го разбраха, белият шал остана закачен за седалката. Самолетът изтляваше, тялото му заедно с него. Но белият плат не спираше да маркира… духът му неспокоен, оставил семейство, приел едната чест…

Човек за човека е не просто мерило, но и вълк сред овцете. Способността на двете ръце с куража в сърцето, превръща страхът и липсата на подвиг в приключение и блясък на героизма. Кучетата делят куража си, вълците решават в пристъп на глад и психическа немощ. Но човекът, да… човекът… запазва се, не винаги, но цял остава и бележи с окървавен пръст онази невидима граница на невъзможността - безвкусната тънка червена линия.

* “Параграф-22″ на Джоузеф Хелър
** “Спасяването на редник Райън” на Стивън Спилбърг

« подобни cynical speech, , , ,

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Събина @ June 15, 2009

Понякога ме изумяваш, да не кажа плашиши, с тоша какви неща се въртят в главата ти…

2. legrandelf @ June 15, 2009

При липса на опасност от страх към реална уплаха… нещата вероятно са под контрол :))

Обърквам ли?

3. Yossarian @ June 16, 2009

аз проумях/усетих нещо. не мога точно да го опиша. гледал съм филмите, чел съм книгата. написал съм сценарий по нея, кеча ми е като брат, даже повече…

4. tea @ June 18, 2009

“Страдах от доста бурни пристъпи на отчаяние. Опитвах се да ги превъзмогна и постепенно започнах съвсем съзнателно и систематично да издирвам причините за своите депресии. В хода на този обмислен анализ се върнах към преживяванията си от войната. При много познати и приятели наблюдавах съвсем сходни прояви. Всички ние бяхме - и често сме още - неспокойни, лишени от цел, ту екзалтирани, ту безразлични, но в дълбините на душата - безрадостни. Сянката на войната тегнеше над нас дори и когато изобщо не мислехме за нея. В същия ден, когато стигнах до тази мисъл, започнах да пиша без много разсъждения…”
Ерих Мария Ремарк

5. legrandelf @ June 18, 2009

“War educates the senses, calls into action the will, perfects the physical constitution, brings men into such swift and close collision in critical moments that man measures man.”

Ralph Waldo Emerson

:)

« Мек боб, бири метър “Оптимист докрай” »