Изгубен, като влак беглец

« публикувано на 15-05-2009 @ 2:48 am »

фотография: Railroad Tracks at Night
слушайки: Supertramp - The Logical Song

Преди да се разделят, изпушиха по още една цигара. Стояха на една маса, но мислите им бяха в различни вселени. Погледите им дори не се кръстосваха, минаваха плахо по рамото на другия. Внимателно, стъпващи на пръсти, дори не смееха да се докоснат.
Музиката, когато я имаше, се губеше в неловката тишина. Флаерите, пръснати по земята, закачливо подритвани и от двамата. Хапливи паузи, силни, а небето се въртеше над главите им, редейки нюанси.

Пътищата се разделят. От знаци, завои, ограждения. Винаги има някаква бариера, застанала на пътя… Физическия път, при пренасянето на обикновената мисъл.
Ако той се усмихваше на непознатата до него, с която споделяха вече стотина метра, в главата му не спираха да излизат образите на всички онези познати, които беше лишил от закачливия трепет на щастието, претворено в лицева мимика.

Асфалтът се топеше под краката му. Когато небето взе да става все по-тъмно, стъпките забързаха. Периферното зрение улавяше размазани силуети на хора, споделящи същия този миг на притеснено самосъхранение. Не говореха. Мълчаха. Видно се дърпаха един от друг, навели глави, строшили врат под тежестта на уплахата. Липсата на сила да вдигнат поглед и да съзрят истинската светлина, крещяща за помощ на няколко въздишки над главите им.

Спря за малко. Искаше да изпуши една цигара, но надписа върху кутията го спираше. Клепачите му се плъзнаха бавно. Няколко пъти. След това решителността му се пречупи, с два пръста придвижи цилиндричната изкусителка към устните си и плъзна ръце надолу.
От джоб на джоб, все по-абстинентно, накрая бе принуден с въздишка да върне цигарата обратно в ръката си. Леко раздразнен, проследявайки с поглед мрака, формиращ се в небето, захапа тютюна от обратната страна.

Последната стъпка беше продължителна. Ако имаше допир, макар и нежелан, то той дойде под формата на хаотично падащи капки дъжд. Бавно. Улиците потъваха в една грапава тишина. Задуха лек вятър, небето стана все по-мрачно. Личаха различни форми, но без лица. Самоличността на небето бе покрита от вълнуващия мирис на прах, няколко тежки въздишки и целувката на влюбена двойка от другата страна на улицата.

Това не беше късмет, нито се опитваше да бърза. Отдаде му се възможност да усети онзи дребничък, но много мил флирт с природата. Когато тя му прощава за секунди. Гали го с капките си, напомня му какво го чака ако остане там, навън, сам, било то и с мислите си.
Но той не спира, макар и сам, дори с мислите си.

В следващия момент вече катери стълби, а зад гърба му - хлопва тътена на дъждовното небе. Дори не поглежда. Чува го, напълно достатъчно, за да потръпне с ръце.

Влиза в стаята, но не отмества завесите. Леко открехва прозореца. Пуска приятния шум на природната игра. Вече не така сподавен, притеснен и изчакващ, а напълно отпуснат, дълбок и… изящно чувствен. Дъждът се усилва. Някъде там, далеч от погледа му, улиците изстиваха. Градът махаше за сбогом, а мисълта му се плъзва по тавана. Ръце скръстени, крепящи главата легнала. Краката топли, мърдащи пръсти, отпускащи тялото върху леглото.

Затваря очи, споделя сумрака на помещението, дъжда отвън обгръща го приспивно. Плъзва се по линията и изпраща всичко познато, за да се отдаде на черния фон, редящ привлекателни картини в главата му. Прожектора заработва с пълна сила. Навън вали спокойно, а той успя да заспи. Сполучи да избяга, за секунда. Да освободи съзнанието си и да почувства…

Не мислеше за нищо…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Bunny @ May 15, 2009

Уви, невидимите бариери в ума и в сърцето на хората са най-страшни… Физическите винаги са преодолими.

2. legrandelf @ May 15, 2009

Освен, че обичам да вървя и да оря, [тв]оря, [т]оря, много се кефя и сутрин, като видя коментари по вечерни (следполунощни) постове :)))

Ама ако може повечко де, спящите, ей! :)

3. si @ May 15, 2009

‘Пуска приятния шум на природната игра. Вече не така сподавен, притеснен и изчакващ, а напълно отпуснат, дълбок и… изящно чувствен.’ - Ах, колко красиво си го описал! Обожавам този шум, действа така пречистващо, нежно гали ушите.

4. Bunny @ May 15, 2009

Мда, защо мислищ ставам час и половина преди работа - пия кафе и чета блогове… а първата ми работата е да си прочета коментарите на моя блог - като малко дете им се радвам! :)

5. legrandelf @ May 15, 2009

si, знам че това е един от любимите ти моменти (малко преди да завали дъжд), а и след това звукът от него (от тях - всички падащи капки) :)

Събина, това е абсолютно вярно! За радването на коментарите като малко дете, аз също съм така, само дето не ставам час и половина по-рано, за да ги чета де, щото… час и половина по-късно (от нормалното, ако имам такова понятие изобщо) като лягам и съвсем няма да остане време за (наспивателно) спане :))

6. Крис Ванев @ May 15, 2009

“Улиците потъваха в една грапава тишина”

Не знам дали ви се е случвало действително, но на мен ми се случва много често. Предимно, защото имам навика да се прибирам след 12 и то пеша. Има нещо хем романтично, хем зловещо в цялата схема. Но е невероятно време да остане човек сам с мислите си.

7. legrandelf @ May 15, 2009

На мене ми се е случвало :)
Усещам, прибирам се често след 12, при това пеша. Мога да кажа, че да извървиш Цариградско шосе минути след полунощ е наистина вълнуващо…

А и после сгряващата умора в краката действа така приспивно, че нито едно сънотворно не може да го замени…

8. Bunny @ May 15, 2009

Снощи го направих - прибирането пеш по тъмно, само мислите ми. Смесени емоции в главата, какво да ти кажа…

9. Крис Ванев @ May 15, 2009

: ))))

Тук какви хаймани сме се събрали…

10. Bunny @ May 15, 2009

Крис, безобразници пълни!

11. legrandelf @ May 15, 2009

Само няма да се жалвате, че ще ви пляскам! :))

12. Крис Ванев @ May 15, 2009

: )))

Въй, въй, въй…

Хубав ти е текста, прекрасен дори. Няма да развалям коментарите с пошлите си приказки за прозаичните алеи на Столицата.

13. gergana @ May 15, 2009

ах, каква импресия…

14. legrandelf @ May 15, 2009

:)