Вълнуващ допир на омраза III

« публикувано на 29-04-2009 @ 11:00 pm »

фотография: by Christian Fossati
слушайки: The Cranberries - No Need To Argue

Учестения ритъм на сърцето ми задавяше всеки опит да си поема дълбоко въздух. Бяхме се отдалечили достатъчно, за да не виждаме сенките си. Гласовете се превърнаха в светулки, загубили своята очарователна пулсация… Лунната светлина се спираше в сградите около нас. Прозорците спяха, асфалта изстиваше, а облаците по небето се приготвяха за последния си танц…

Мрачния небосклон над нас се разбушува. Разкъсващо виолетово до безмълвно сиво - краски, обладаващи лунната прелест. Покриваха слънчевото отражение, подреждаха се… изчакваха най-подходящия момент, за да се сблъскат… с цялата си сила след това да напомнят за себе си, покривайки нищо неподозиращата земя с плача си…

Облегнах тялото й на едно дърво, притаихме се в сянката му. Огледах се, беше тихо, студената пот от челото се плъзна хаотично по треперещите скули на лицето ми. Пребърках джобовете си, в един от вътрешните открих няколко патрона. Заредих револвера, не бих рискувал втори път късмета да ме измъква от ситуация като предната…

Бях жаден, погледнах нагоре, като че всеки миг очаквах силен дъжд да се изсипе върху ни. Исках да разперя ръце и да попия цялата влага, с която природата е способна да засити жаждата ми. Копнеж… Погалих небцето си с върха на езика. Скръцнах леко със зъби и я погледнах. Бавно премигваше насреща ми. Отваряше леко уста и мълвеше нещо… уви, не я разбирах. Доближих ухото си по-близо, но все така без успех… шепота й се сливаше в една груба неяснота.

Вече стоеше по-стабилно на краката си. Хванах я през кръста и продължихме. Придържахме се в сянката на сградите-закрилници. Избягвах да ползваме главните улици, а за булеварда и дума не можеше да става.

Наближихме подлез. Небето все повече засилваше недоволството си. Преуморено, започна да пуска ситни капки дъжд над главите ни. Оглеждах района, беше толкова тихо. Липсваха други самотници в нощта. Липсваха дори клошарите, бездомните котки… трепета на спотаилите се някъде птици, гъделичкавото чувство на студената трева…

Влага! Вдишвах от нея… приближих се до косите й, вдишах отново… влага!
Но примесена с нещо друго, така обаятелно, чаровно и… изпълващо ме с приятна емоция. Забравях, не исках да запомням… къде съм, какво се случи… забравях… влага!

Парещия облак в очите ми се разстла бързо, премигнах няколко пъти, студени сълзи се плъзнаха към устните ми. Доближих се до лицето й, плътно… погалих я с влагата на любовта ми. Тя се дръпна, опита да се отскубне от мен, но нямаше достатъчно сила, за да ме надвие.

Наоколо беше чисто, продължихме към подлеза. Внимавах със слизането, беше толкова тъмно, че мракът пронизваше костите ми, чувствах студа и негостроприемната коварност от захапката на нощта. Нова стъпка, и още една… по-надолу. Крепях тялото й до своето…

Тя отново направи опит да се изплъзне от прегръдката ми. Препънах се и полетях през няколко стъпала. Размахах ръце с желанието да падна безболезнено. Но липсата на чувство за ориентация в тази тъмнина… ме дари с няколко счупени пръсти на ръката… Изхрупаха зловещо, последва размазващ плясък… лицето ми посрещна земята с всичка сила. Чух някакво дрънчене… револвера се превърна в отлитащ прилеп. Сгромолясах цялата си безжизнена маса на една страна… зашеметен, трепнах с очи… виждах лицето й… постоянно променящо се в цветове. Ушите ми кънтяха, изфъфлих нещо… неясно какво… усещах допира й…

Отдалечаващи се стъпки, забързани, ме върнаха в съзнание. Прехапах долната си устна, за да удържа на болката в ръцете. Челюстта ми беше изтръпнала от студената плоча на земята. Не усещах разбитата си физиономия. Виждах слабо, но последвах звука отекващ в мрака…

Гръм от небето разтърси подлеза. Удари ме право в мозъка, опитах да изкрещя, но нямах нито сила, нито въздух в гърдите си, за да го направя. Видях слаба светлина - изхода. Заизкачвах се бавно, но вече не чувах стъпките й. Въпреки зловещите краски, превръщащи небето в угрижена мантия, забулваща всичко наоколо в мистерия, чувствах пробуждащите се слънчеви лъчи… някъде… далеч от мен… скоро щяха да бъдат тук, слагащи край на тъмната нощ!

Изкачих стъпалата на подлеза. Тръгнах по алеята на парка, влачейки се бавно, оглеждайки наоколо да зърна очите й… силуета…
Сподавен шум зад мен ме накара да спра. Тихи стъпки приближаваха. Усмихнах се, отворих очите си максимално… доколкото смазана ми муцуна позволяваше.

Светлинни проблясъци, вълнуващо прелитащи над тялото ми…
Раздиращи мрака гърмежи, допир, за мисълта ми така желан…
Капки кръв полетяха към земята…

С писък в ушите си се олюлях. Загубих равновесие и паднах на земята. Изкарах целия си въздух… Стъпките приближиха. Видях колената й, спусна ръка до лицето ми. Револвера в нежната й ръка, все още с димящо дуло…

Тя ме бутна леко и се вгледа в лицето ми. Виждах сивота… едно ледено отражение проблясващо в очите й. Трепереше с устни. Стискаше револвера, а в другата си ръка - изтляващата ми плът. Доближи ме. Долепи усмивка до моята… погали ме с лице… внезапно премигнах…

Целуна ме, а аз…
въздъхнах за последно… в нея…

Посей семето на мъдростта си

Trackback | RSS 2.0

1. Крис Ванев @ April 30, 2009

Нежно нападение над мъжкото ти сетиво. Объркващо е. Но излъчва страх, виж дали е от Нея… ;) Красиво е.

2. вили @ April 30, 2009

Тази статия ми припомни една твоя поредица, която спря внезапно с обещание да я продължиш когато й дойде времето. Е, ще ни удостоиш ли с продължението? ;))

3. legrandelf @ April 30, 2009

Онази “поредица”, Вили, беше завършена :) Пусната е за всички, а май и файлове хвърчаха нейде си за любопитните четящи, да си я имат на единичък файл :))

4. Bunny @ April 30, 2009

:)

PS: My comment was a bit too short?
Since when?

5. Нели @ April 30, 2009

Ах тази неблагодарна кучкаааа!

6. legrandelf @ April 30, 2009

Обикновено разрешава да пускаш по една усмивка :)

Нели, случва се, хихихихи :)

7. Bunny @ April 30, 2009

И при теб ли вече размерът има значение… :(

Шорт, шорт, ама съдържателен! :Р

8. legrandelf @ April 30, 2009

Не вече, а винаги :)

9. si @ April 30, 2009

Много красиво, направо се гмуркаш в разказа и започваш да преживяваш описаното!
Обичам така, а Тhe Cranberries просто са ми в кръвта :)

10. morrt @ April 30, 2009

Почнах друг коментар да пиша, ама викам си, ще се възгордее. Затова го зарязах - и без това някой друг ще го напише. Щото го заслужаваш, де. Коментара, не възгордяването. Съвсем се омотах… :)
Имаш ли регистрация тук?
Ако още не си го видял, значи може аз да те зарадвам.

11. legrandelf @ April 30, 2009

si, винаги радваш! :))

morrt, хехехе, голяма уплетация направи :)) Нямам регистрация там, но ще ти задам и аз един въпрос:

Чел ли си това (мое) творение?

П.П. Имам и по-удобен формат (.doc), ако не ти се браузва в стила на блога (макар и да са навързани, просто трябва да започнеш от най-старата като дата статия :)) Та там малко неловко се получава :))