» § « Cynical Speech™ » Вълнуващ допир на омраза II

Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Вълнуващ допир на омраза II

« публикувано на 26-04-2009 @ 9:35 am »

фотография: Police line tape by “Official PSD’s”
слушайки: Gary Moore - The Prophet

Сънят му бе нарушен от неприятен звън. Продължителен, дразнещ, подобен на този, малко преди вратите на трамвая да се плъзнат в стабилна хватка. Той отвори очи, загледа тавана и си позволи миг на размисъл. Противопожарната аларма се беше задействала.
Без да чака покана, сякаш чакаше подобно събуждане, той се надигна. По пътя към изхода от апартамента си нахлузи някакво долнище и обу пантофи. Затича се…

Часът бе 5 и 20 сутринта. Той и съседите му са пред жилищната сграда, изчаквайки пожарникарите да проверят сигнала. Няма дим, няма пламъци, няма дори липсващи сред живущите. Тихият му поглед съпровожда отминаващите 30 минути.
Накрая всички се прибират по домовете…

Той е следовател. Обикновено става към 6, за да си приготви кафе, да изглади внимателно ризата си и да се подготви за работа. Въпреки неприятното събуждане, повтаря ритуала си, всеки божи ден. Каната димящо кафе отмаря върху изключения котлон, а ютията плавно се грижи безупречността на ризата му да впечатли някой в предстоящия ден.

Остави празна къща зад себе си, една идилия на педантичност, сумрак, въпреки цялата светлина, която изпълва помещенията… Самотата хлопва и се отдалечава с бърза стъпка.

Облаците по небето спряха играта си в момента, в който сътворената от тях шарка не проплака. С едри капки отчаяние природата стартира деня. Любимата му гледка. Замислен и отдаден на изправената си стойка, следователя пътуваше към прокуратурата. Стъпките интимна размисъл отекнаха в тишината на сухото ежедневие. Пред очите му се изливаше порой, докато очите му продължаваха пустинно да преминават през капките…

Нов звън го изважда от мислите. В парка е открит труп на млад мъж…

Мъртвото ми тяло лежеше неподвижно в пурпурна локва. С всеки изминал миг тя ставаше все по безцветна. Губеше от аромата си, от вкуса си и най-вече… от стряскащия си цвят.
До мен стоеше патрул с две чаши кафе в ръцете. Подскачаше от крак на крак. Стараеше се да опази кафето от дъжда, изчакваше следователя.

Последния не закъсня. Долепил ухо на земята, усетих забързаната му и ритмична походка. Един приятен тътен от разплискваща се под тежестта на нечие тяло вода. Дъжда започна да намалява, но все така набивно падаше върху изстиващата ми кожа. Не потреперих… не чувствах… бях наблюдател…

Докато следователя оглеждаше мястото, слушаше краткия доклад на патрулиращия полицай, отпиваше по една глътка от черното кафе. Почти усещах мириса му. За миг повярвах, че отново мога да докосвам… уви, не беше така.

Коленичих пред себе си, заедно със следователя. Той повдигна плаща, с който бяха покрили тялото ми. Впери поглед през мен, право в безжизнените ми очи. Леко отворена уста и разбита физиономия. Бях заел неестествена поза. Пръстите на дясната ми ръка бяха счупени и сочеха в различни посоки. Рамото на другата - извадено. То крепеше тялото ми на една страна. Краката - доближени един до друг.

Заглеждах гърба си, дупките по него. Като че все още бяха топли, току що пронизани от куршумите отнели живота ми. Дали това беше аромата на прогорена плът или просто… последни частици от духа ми напускаха тялото?

Следователя затвори очите ми, изправи се и огледа мястото. Патрула се беше постарал да отцепи района. Градът използва алеите на парка всяка сутрин. Все още беше рано, но понякога тревожен поглед в далечината пристъпваше бавно. Очи, преплели ужас и уплаха, преминаваха безмълвно покрай мястото на моята кончина.

Аз… бях обречен на вечна тишина. Загледах следователя. Капките дъжд попиваха в дрехите му, стичаха се по лицето и навлажняваха устните му. Когато въздъхваше бавно, от него излишаше топъл дъх, губещ се нейде в пространството над мъртвото ми тяло. Дори когато изпъвах ръце не можех да ги видя, не можех да почувствам нищо.

Следователя сложи кожените си ръкавици и отново се наведе над трупа ми. Започна обстойна проверка. Проверяваше всяка рана и натъртване. Наблюдавах го, работеше с такава отдаденост, че в един момент сякаш чувствах дъха му близо до изстиващата ми плът. Ставаше все по тихо. Патрула до мен, с чаша кафе, от която не отпиваше, се превърна в силует. Остатъчен, напомняше за присъствието си с едно прокашляне на равни интервали…

Дъжда се грижеше за ритъма на местопрестъплението. Отмиваше всички улики от тялото ми. Видях притеснените скули на следователя. Мълчаливото му негодувание и тиктакащата мисъл. Спря за миг, контурира трупа, след което коленичи до главата ми и разтвори очите. Прикриваше ги с тяло от падащите небесни сълзи, гледаше в тях… сякаш нещо е изписано. Нещото, което ще му даде отговор.

Свали ръкавицата си, държеше окото отворено и бавно доплижи върха на малкия си пръст към него. Направи бързо и леко движение и след това отдръпна ръката си. Заинтригуван, приближих. В малко найлоново пликче с празен етикет върху него, следователя пусна една мигла…

Единствената следа… или може би… възможността за единствена следа… не притежавах зоркото му око или аналитичната мисъл, но чувствах единствено… интуицията му. Нагнетена сила, мълвяща тихо от присъствието му, в мига в който го доближиш…

Смъртта ми получи надпис: “Мигла, от окото на убития…” и отпътува към отдела за криминални експертизи. Следователя остана сам с тялото ми. Изправи се, за да бъде по-близо до пречистващия трепет на дъжда.

Лежах в прозрачна локва. Нямаше и помен от пурпурната постеля. Топлината ме беше напуснала, а очите - останаха омразно безмълвни…