Публика в мензис

« публикувано на 08-09-2008 @ 12:18 am »

Well, you can tell by the way I use my walk,
I’m a woman’s man: no time to talk.
Music loud and women warm, I’ve been kicked around
Since I was born.

Утрото започва с фалцета и бодрата стъпка на Bee Gees - Stayin’ Alive. Ритмично, подскачащ на дясно копитце, с чупка в гъза и кръста, се устремяваш към театъра. Днес е последната прожекция на пиесата, която в продължение на няколко месеца разцъкваш като луд. Писнало ти е, но пишката ти става при мисълта за заспалата публика, която пет пари не дава за напъването ти и потенето на сцената.

Пътят до ада е осеян с рози, това е ясно! На няколко рози се набодох за този малък тур, който предприех. 15 минути от вкъщи до театъра (на душевната свобода). Толкова тръни, толкова глогини - перфектния маскарад на суетата. А белезите по кожата ми остават в прекрасни форми. Честно казано, доволен съм че все пак някой на някого е оставил нещо. А аз само ги ранявам мозъчно. Бъркам им в главите в продължение на 10 минути с безумния си монолог, изразяващ празните мисли на автора на пиесата. А те само се прозяват! А, не, тая няма да я бъде - не и днес…

Усещаш, че ще бъде различно (подобно на всеки загубеняк, който желае да постигне всичко в рамките на едно вдишване). Но може би само ти си различен - т.е. готов си за един хубав скок, без обезопасително въже и да гледаш как жадно отварят усти, преди грандиозното размазване!
Очите ти светват… ще ти се да си котка, за да мъркаш при тяхното недоволство, породено от факта че вече не си сред тях, за да ги радваш. Мяу!

Вековната фасада на театъра ме приветства (отново). Само че като един вътрешен човек, няма да употребя главния вход, а ще мина през боклучавата задна уличка (чудя се, ако нямаше мръсни задни улички, с какво ли щяхме да си служим като аналог за мизерията).
Едно повръщано, няколко пикливи локвички, три пъти: “Майка му да еба на тоя путьо” с вариации от гледна точка на роднината, включена в действието, и накрая влизам вътре.

Колеги, колеги, колеги… авторът с препоръките към изяществото на героя му… режисьорът с маниакалната си зависимост да втечнява напрежението от стреса… съблекалнята ми - прашна идилия.
Колкото повече кашлях, толкова по-голямо турло се вдигаше. Прашно на десета степен (от опит с числата знам, че това е много голямо число). А когато реквизита ти не е бил прилежно сгънат след последния спектакъл, а небрежно захвърлен на земята (след палава игра в същата тази стаичка с двете куртизантки от пиесата) си мислиш - този път, може и да не заспят, мръсниците!

Има време за малко освежаване, преобличане, ново кашляне до изповръщане (предната вечер не пих, но манджите в стомаха ми играят кан-кан на високи обороти), споглеждане в любимото огледало с две лица и последвалото:

“Накъде по-зле?”

Чуваш ръкоплясканията (въпреки всичко, залата отново е пълна), на моменти задавени женски гласове хлипат относно качеството на пиесата, но пък идват за пореден път да я гледат. Усещаш как един процент от публиката са мъже и нервно мънкат по телефоните си, секунди преди завесата да се вдигне. Моля, оставете апаратите си, изключете ги преди това - не пречете на артистите!

О, кървяща арогантност!
О, незаменима близост с теб, знаменателний живот!

Ако продължавах в същия дух, авторът щеше да се изпразни зад кулисите от начина, по който рецитирах мозъчната му пръдня, а публиката на дважди по-големи тълпи щеше или да се изнесе тихомълком, или да заспи…
Но бурното чувство в гърлото ми имаше друго предвид. Много моля, ще присъствате на единственото и неповторимо (лишено от бис) действие на Него!

Брилянти в короната на София!
Възвишени интроверти!
Величая ви, заради феноменалното поведение, с което ни облъчвате всеки път, щом гласът народен промълви нещо!
Културата е принизена до консистенция най-близка до прасешка помия…
Нима единствени мръсотията, гладът, животинското и перверзията са нещата, които биха те впечатлили, о, Масо?!

Не ме гледай така, създание прекрасно. Знам или не знам, откъде си се появила. Ще насъскам, злите кучета срещу теб, ще опоскам костите ти като чакал в пустиня…
Защото никога, никой в теб, не е забелязал нещо повече от:

Путка!
Курва!
Нещо, което кърви 6 дни, но не умира…

А къде отиде красотата ти?! Защо превръщаме единственото хубаво нещо, което можем да видим в… най-нечистото и отблъскващо такова?! Имаме нужда да те мразим? Или желаем да хленчиш на рамото ни?!

Очите им блещукат! Изкоренени от съня си за поне две вечери, всичките те са впили поглед в мен. Слушат бръщолевенията ми и не вярват какво точно се е случило! Авторът изпуска пяна, стиснал здраво сценария на творбата си…
Режисьорът надига втори джин с единственото желание по-бързо да се напие, за да не дочака в съзнание падането на завесата…

Но никой… абсолютно никой… не ме спира! Не ме прекъсва! Не ме корят с поглед, като че се опияниха от словесния ми парфюм.
В следващия миг, облян от пот си мисля за грешката, която направих. Но вече беше прекалено късно. Трябваше или да продължа… или завинаги да изчезна от лицето на земята.

Обичаш ме, нали?
Живееш заради мен - заради това, на което съм способен.
Не желаеш да спирам, колкото и вулгарен да съм - усещаш живот…
Чувстваш ме различен, не вярваш че съм способен на подобно нещо?

Или може би ме усещаше далеч по-отдавна, отколкото си мисля аз?
Ще спра да ти задавам въпроси, когато спреш да мислиш като тях.
Отдели се - поеми действието, така както го чувстваш.
Наслади се на единственото и неповторимо човешко падение в мисъл и реч!

Объркани представи, двустранни желания. Коси дърпани в агония, уши жадни за продължение, очи блуждаещи по сцената, очертавайки ме като различен на монохронния сценичен фон.
Аз исках да бъда там заради вас, затова и го направих… Но не издържах! Пречупих се, предадох душата си… на вас, изкусители!

Провокирахте ме ежедневно с невниманието си. С мнимото си внимание. С лекотата на това, да накараш някого да повярва, след което да му резнеш крилата.

Обичам ви, любими мои - изпълвате ме с магичното чувство на признателността!
Живея заради вас!
Не съществувам без вас!
Обиждам ви, но вие си оставате мои…

Думите секват, устата е суха. Мозъкът стърже, светлината ме поглъща… Публиката се размива пред очите ми, звукът от фоновата мелодия утихва. Екот от тишината в залата.
Прожекторът все така облъчва фигурата ми, клатещата се в опиянението на свободата си.
Почувствах се независим за около две минути, но след това - вероятно ви загубих.

Очи пълни със сълзи, уста пълна с отрицателна емоция, стиснала гърлото ми по начин, непозволяващ ми да изрека дори дребен звук.

Онемях пред вас, живец мой, сладък!
Почувствах ви живи, за да придам близост на героя си, до вашата ежедневна борба!
А сега, затварям очи в опит да спра смутените ви погледи.
Но това не ще бъде нито лесно… нито понятно за ума ми, как точно да се случи…