Cos I know... I know... I never meant to cause you no pain
And I realize I let you down
But I know in my heart of hearts
I know I'm never gonna hold you again
Phil Collins - I Wish It Would Rain Down

Порастване...

« публикувано на 17-02-2009 @ 5:38 pm »


фотография: Father & Son
слушайки: Michael Nyman - The Departure

Стоях изправен до входната врата, бутах обувчиците си една до друга,
с поглед, проследявах играта на неправилно усуканите връзки.
Колко по-тих би могъл да бъда,
колко по-тихо би могло да бъде едно шест годишно дете…

Проследявах движенията на баща ми, бързо тъпчеше куфар след куфар.
Вдигаше се много прах от скърцащите шкафове.
От вълнението, крушката в центъра на коридора се поклащаше леко,
гледах и нея, не обелвах нито дума…

Лицето му беше жълтеникаво, устните напукани, звучно потракваше със зъбите си.
Ръцете му трепереха, повече се навеждаше да събира от земята,
отколкото внимателно да приготвя “багажа”…
Притисна единия куфар под мишница, другите два - в едната ръка, тръгна към мен.

Проследявах фигурата му, постепенно вдигах глава, за да не изпускам поглед от очите му.
Черни, дълбоки, натоварени с тежестта на набръчканото лице,
гледаха към мен през сълзи…
Той ме погали по главата, зарови пръсти в косата ми и положи цялата си длан…

Долепи бавно и нежно пареща длан, върху бузата ми…
С палец милва лицето ми, след което ме хвана за ръка и тръгнахме…

Каменния студ на булеварда,
мръсотията от сутрешните премръзнали улички,
липсата на слънце в очите ми,
засилено присъствие на облаци, покриващи взора им…

Всичко това ме носеше напред, летях до стъпките на баща ми,
усилено крачещ в една известна посока…
Погледите на случайните минувачи понякога се спираха върху ни,
друг път ни подминаваха, като че сме част от скучния и монотонен пейзаж на големия град.

След това опитахме да се слеем с тълпата, перонът беше пълен,
шумът от забързаните им походки, лежерното мърморене, тракането на часовниците,
идващите и заминаващите влакове…
Всичко, сливащо се в едно, толкова много, така цветно и насищащо ме, че съвсем забравях кои сме…

Но истината винаги ни е задушавала.
В такива моменти, най-много изпъквахме от всички…
С раздрани души, като стари палта,
разкъсани мечти, като вехти цървули.

Стъпвахме по излъскания мрамор, а зад нас оставаха прашни следи,
напомняха на другите, че съществуваме…
напомняха ни, че не принадлежим на това място…

Седяхме на една от пейките, а лицето ми се отъркваше в очите на другите,
далечни милувки от мили жени, липса на топлина и радост, от сърцата на други…
Пронизваха ме, както студения и празен поглед на човека до мен.

Нервно, той почукваше с пръсти по пейката,
усещах бавната мелодия, мракът, сковал душата му, такова притеснение,
че не смеех да обеля дума… отново стоях до него и просто мълчах.
Поглъщах въздишките му една след друга, като горчиви хапки мухлясал хляб…

Той стана, подреди куфарите до пейката и коленичи пред мен,
промълви името ми, след това завъртя главата си наоколо…
Искаше от мен да бъда все така послушен, да не мърдам от мястото си,
докато той самият не се появи…

Хвана ръчичките ми в своята, извади нещо от джоба на палтото си и ми го даде.
Усетих хлад… по нещото, по пръстите му, по жълтеникавото му лице…
Като че леден вятър духна право в лицето ми, през тракащите зъби, страхливо прикрити от сухите му устни…

Не обърнах внимание на отдалечаващата се фигура,
походката му се сля с тази на останалите, той стана част от перона и ежедневната глъчка.
Стисках нещото в ръцете си, до болка.
Хладната му повърхност се впи в кожата на дланите ми.

Разтворих ги, там лежеше малко оловно войниче.
Изпих го с поглед, завъртях глава по посока на спомена за баща ми…
Останах така няколко минути, без да помръдвам.
Перонът заглушаваше мислите ми, не направих нищо, не промълвих и звук…

Вече не чувствах тялото си от седене, без да помръдвам.
Небрежно подпрян на купчината багаж до мен,
в ръцете си с малко оловно войниче,
гледах как хората пред очите ми стават все по-малко…

Още един влак напуска перона… след него друг,
светлите лъчи, плахо минаващи през тавана над мен, угасваха…
Настъпи мрак в града… настъпи мрак над гарата,
настъпи мрак в перона… мракът облада душата ми…

Към мен се приближаваше слаба, мъждукаща светлина.
Някакво пламъче, опитващо да пробуди топло чувство в мен.
Чувах ясно стъпките, оформях силует пред очите си,
на път бях да захвърля войничето на страна и да извикам името му…

Пазачът се стресна от вида ми… Тежкият му и плътен глас,
стисна малкото ми сърце и покори гърдите ми…
Въздъхнах слабо… без мощ, без сила, без вяра…
Стиснах фигурката в ръцете си, не можех да му отговоря.

Колко по-тих би могъл да бъда,
колко по-тихо би могло да бъде едно шест годишно дете…

« подобни cynical speech, mindcrushing art, ,


Комитата рече: "Стига толкова, Елфе !" - Авторът на Cynical Speech ЗАБРАНЯВА статиите му да бъдат публикувани в svejo.net !


Посей семето на мъдростта си »

Trackback | RSS 2.0

1. Viktoriya @ February 17, 2009

Просълзи ме… невероятна история… колко контрастен можеш да бъдеш… емоционален…
:-* (хъг)
2. Нели @ February 17, 2009

Така разказана тази история, през очите на 6 годишно дете - много ужасяващо и тъжно. Защото има такива родители и такива дечица. Кой би постъпил така с детенцето си, за Бога? Ех, много се натъжих:(
3. si @ February 17, 2009

Нямам думи… нямам и кърпичка
4. si @ February 17, 2009

@Нели
Може и да не съм усетила правилно, но мисля, че Елфа описва и чувството на бащата, който страда много… Или поне аз така го възприех.
5. legrandelf @ February 17, 2009

Описани чувства - много.
Колко и какви - оставям ви сами да ги уловите!

И не забравяйте музиката, едно от най-любимите ми филмови звучения…

П.П. А филма е “ГАТАКА”!
6. Нели @ February 17, 2009

@Si,да,описва и на бащата чувсвата,но…те са нищо в сравнение с тези на детето.Пък и в дадения случай неговите чувства не ме интересуват.Разказчето се казва”Порастване”,такива деца наистина порастват по бързо от връстниците си.А родителите им не са за съжаление,мисля!
7. gabfest @ February 17, 2009

Силно! :) Разсмя ни много днес и аха да ни разплачеш! Добре, че сме железни и не влагаме много чувства в прочетеното за разлика от дамите! :)
8. admon @ February 17, 2009

Та тази история ми разби детската психика. Чувствителен съм на тази тема, заебан в дом, майка и дете. Осиновиха ме на дванайстия ден и то с връзки, както и да е.
9. legrandelf @ February 17, 2009

Митко, не успях да те разплача, така ли? Нищо, все на някоя статия ще се получи (не че това си го поставям за цел де, хехехе).

admon, знаех че ще усетиш по-дълбоко написаното, като можеш… изкажи се по темата :(
10. gabfest @ February 17, 2009

Бе пуснах една сълза ама нали се правя на мъжкар и крия нежната чувствителна и творческа душица, която всъщност ме движи напред! Стига сега и ти, не искам да плача…
11. Lalwliet @ February 17, 2009

Изключително дълбоко и въздействащо.
Не мисля,че сълзите трябва да са цел на която и да е творба.Важното е тя да събуди нещо отвътре,да те вдъхнови,да те върне назад… =]
Колкото до мълчанието,сама съм се убедила,че може да бъде много по-мъчително и болезнено от думите.
12. legrandelf @ February 17, 2009

Знам аз, Митко, знам че си се поддал :) Няма лошо да пуснем емоцията да доминира над мен за няколко минути! :)

Lalwliet, благодаря ти! :)
13. admon @ February 17, 2009

Един родител може да изостави детето си само в случай, че така и само така детето може да получи по-добър живот. Макар и изоставен от биологичните си родители, аз се радвам на сегашните ми и Бог се смили над тях и след 7 години се роди моят брат Мартин. Дори сега, те обичат повече мен, казвали са го дори пред брат ми. Но аз се чувствам малко кофти, казах им на всички, че не трябва да се прави разлика между нас. Дори баба ми и дядо ми, за тях бях любимия внук. Дядо ми преди да предаде богу дух, пожела да легна до него на смъртния одър, бях на 5 години, заспах, той Фаик усекайки е направил знак да ме вземат. И така е умрял. Дядо ми е пълно копие на Максим Горки в най-популярната фотография на Максим Горки, и са като две капки вода еднакви.
14. legrandelf @ February 17, 2009

Също съм на мнение, че родителите не трябва да си “избират” любимо дете. Дори и на шега. Децата много коварно могат да възприемат този избор и после… цял живот едно гонене, избиване на комплекси и като цяло - живот в сянката на другия. Което не е добре!

Имам разни наблюдения - от истинския живот, не само от филмите (и/или книгите - о, да, дори и аз съм чел книги)! :)
15. Albena @ February 17, 2009

Моята майка също е осиновена на една годинка от нейния вуйчо / майка й, баба Мария, е починала при аборт/. Имала още двама братя и една сестра, но те са били по-големи, та на нея се паднал лошият жребии да я отстъпи баща й за отглеждане в друго семейство. Разбрала е за това едва на 18 год. Големият й брат я потърсил и разказал всичко. Никога не прости на баща си, а сега и сега казва: “толкова ли нямаше една филия хляб и за мен”…. Тъжно е наистина, но ако няма условия, не е ли по-добре друг да поеме отглеждането. Добре си го написал Марти, стиска те за гърлото, свива те и в корема…
16. admon @ February 17, 2009

Да, не трябва да има разлика. Аз винаги съм гледал да оставам в сянка, такъв съм по характер. Но макар и моят брат да ги разочарова и то постоянно. И те разчитат на мен. Винаги съм бил отговорен и съвестен. Говорил съм с брат си много по тази тема и мисля, че има отражение - негативно върху него. Веднъж брат ми каза, че на него нищо не са дали в живота. И аз тогава, преди 10 години, се отказах от всякакво наследство и отказах всякаква помощ от моите родители. Поддържам топли отношения, обичам ги и ги уважавам, те са моята фамилия.
17. Zelengorova @ February 17, 2009

Съвършено написано…
18. legrandelf @ February 18, 2009

Благодаря! :)
19. captain @ February 18, 2009

Направо ме просълзи. Наистина буца ми заседна на гърлото. Невероятно писание- нямам думи!
20. legrandelf @ February 18, 2009

Такива са чувствата, нормалните де, ако мога така да ги нарека.

Радвам се, все пак че влияе емоционално (харесване не бих нарекъл, тъй като вече “смесени” ще е точното определение за чувства). Да се радваш или да плачеш всъщност…

Няма значение, разсъждавам писмено в коментара си :)
21. Zelengorova @ February 21, 2009

Много силно ми въздейства… Когато човек вземе решение да порастне… знае какво трябва да направи… понякога е по-лесно да убиеш, защото в убийството има гняв на който можеш да се опреш… но когато трябва да си тръгнеш изпълнен с любов… много… много боли….
22. gergana @ June 2, 2009

Ха, колко било хубаво, да си имаш един такъв приятел, който да извади нещо стойностно (но малко позабравено) от горния рафт и да го изтупа от праха …

Благодаря ви момчета (Крис и Марти)
С много топли чувства и малко горещи сълзи под тази прелестна перла :), ах
23. legrandelf @ June 2, 2009

:)) За мен е удоволствие!

[...] ми се налага да избера един текст само, но да кажем, че това ще е добро [...]

[...] *** [Picture&idea] sponsored by: » § « Cynical Speech™: “Пoрастване…” [...]

« Публика в мензис II Престъпен акт или чиста проба изкуство ? »