Не съм гладен !

« публикувано на 04-09-2008 @ 3:22 pm »

“Oh my God, that’s the funky shit !”

Уикенда е към края си, а аз си вземам последната суха паста от кутията. Страхотно! Чувствам се горд, че успях да изкарам последните два дена от седмицата с една кутия сухи пасти. Мне, не съм гладен. Нищо тежко не съм вършил, че да имам нужда да възстановявам. А и тия пастички така сладко ме засищат. С една такава карам по няколко часа и изобщо не мисля за ядене. А имам и водичка. Като нахлупя една водна тапа след сладката паста, после изобщо не мога да мисля за храна! Няма как! Сит съм…

20 / 7 = (3 x 6) + 2

Каква чудна формула. Хайде, за да не се кахъря много, тия 2 остават за неделя. Иначе няма да ми е спокойно на душата. За останалите 6 имам по 3. Прекрасно! Ще се сцепя. Сутрин, обед и вечер трябва да вляза в рамката на 1…
Ще успея, въпроса е да си изградя някакви навици и да не мисля толкова за тия цифри. Вярно, че вечер все се броя - няма нищо лошо в контрола.

Хм, трябва ми интернет. Ще отделя 5 и ще направя нова сметка.

15 / 7 = (2 x 6) + 3

Става все по-добре, как само се обърнаха нещата. Сега май неделята ми ще е гуляй. Или пък понеделника?! Нееее… нека го оставим за средата на седмицата, когато се планува излизане. Всъщност какво точно ще правя на това излизане?! Мисля, че новата сметка ще е най-добрия вариант…

15 / 7 = (0.5 x 6) + 12

Вече се чувствам сигурен и обезпечен! Няма да съм гладен, тъй като черпя сили от живота, който преживявам. Нещо като фотосинтеза, която спира развитието си в студен ден. Но въпреки това всеки път, когато прехапя устни и вкуся кръвта си очите ми блясват. Зареден на максимум, почти предрусал от липса на хранене, поемащ вода от чешмата (която вероятно е пълна с необходимите за организма ми химикали), хрупащ до 2 през нощта печено семе от тиква си мисля - какво не е наред?

Трябва ми ангажиращо акъла понятие. Това за онова. В противен случай няма да се справя.
А ако просто се примиря с факта и представя себе си като сървайвър? Доказващ се? Тук намесва ли се волята? Нещо такова ще е? Приемам го като игра, на края на която обаче няма да спечеля танк…

“Отлита спомена за гладът, но пристъпа: жажда за живот продължава да ме изпълва…”

Приключвам обяда усмихнат и доволен. Лежерен, недоволен. Оплакващ се, мрънкащ. Гледам нагло, подтиснато, но все така лицемерно.
Пристрастието се е впило в мен така дълбоко, че и най-добрите сондьори и клизми не биха могли да го изпомпят обратно.
Ах, така приятно е с лекота да разпилея това, което преди пресмятах с дни. Някак освобождаващо е. Показва прогрес? Или по-скоро безотговорност?

Хапя китката си, въпреки че току що оправих една солидна порция живот на сач. Тежко ми е, но съм щастлив. Факт е че слънцето не грее специално за мен. Нито вятъра ми духа по поръчка. Но въздуха, който дишам с гореспоменатата лекота (колкото и мръсен да е) ми носи удовлетворение.

Не си доволен на нещо? Не ти харесва как останалите реагират на това нещо? Помисли какъв беше тогава и какъв си сега… Промяна забелязваш ли? Аз да… и смятам, че е към по-добро.
Уви, не обичам сам да ти давам оценка, желая другите да го направят. Вникни в създадената ситуация и опитай да я претеглиш. Опорната точка не бива да те пленява и не трябва да живееш със спомена от миналото, колкото и съвършено подкрепящ да е той. Надъхва те, но само за момент. След това си сам, пред решаването на новите проблеми. А дали има такива?!

Може да се правиш на сляп и глух. На незрящ дори и да ги пропускаш покрай себе си. Но за някои неща, наистина нямаш право да отваряш уста. Наслаждаваш им се такива каквито са и се опитваш да извлечеш хубавото от тях.

Мислене на едно друго ниво. На какво се научи през тези години освен (многото) тънки сметки?
Че ако желаеш можеш да постигнеш много с малко ресурси? Че можеш да се изкачиш над другите, които те смятаха за несполука на съдбата. Добре де, не така трагично. Никой не те е смятал за такъв. Но и по-лошото… не се опитаха да те опознаят.

А наоколо, сега… всеки ламти около теб. Опитват се да те засмучат с вендузите на егоистичната им особа! Мръсници! Използвачи!

Не ви мразя… но никога не ще ви заобичам. До момента, в който не стана един от вас…
Дотогава, ще се боря срещу мръсотията, която се изпарява от телата ви. Тази с която се просмукват десетки други съдби… Омразата от съществуването - води ви към любимата хапка храна, преди да излезете от вкъщи. Зареден с енергията й, сте готови да тъпчете!

Здравейте, приятно ми е… благодаря ви и… довиждане, мили мои!