фотография: от колекцията на Бисер
да се чете: на къси пасове, според волята на половите ви органи…
Много кротко и приятно.
Като вълнуващ звън навън.
Червендалести хлапета
серат и цапат кат’ прасета!
Весело, дори игриво.
Щастливи хора, пърхат и шептят.
Мърдат с ноздри и подушват,
на педерастите гневът!
фотография: IMDb.com
Влиянието на седмото изкуство действа на различните хора по различен начин. Нормално е! Най-малкото в целия луд и еднообразен свят, който наричаме обвивка на битието си, идентичността при мислене ни определя като диферентни. Никой не обича да е овца, нали? Пропъждана (или групирана по време на паша) от гегата на манипулативността.
Затова от многото мнения, на които съм попадал, и които са били инспирирани по един или друг начин от “Аватар”, като (доста) интересно и различно бих определил “Кино, блъснато от влак”.
Хареса ми машината на времето, в която ме постави авторката, за да си припомня познанията около братя Люмиер и техният (вероятно неволен) експеримент с железния коловозен бик. Но определено не мога да се съглася (напълно) с мисълта, че еволюирайки, киното разчита повече на технологията отколкото на изкуството. Работата е там, че въобще не бих поставил двете неща в шепите на една и съща везна. Защо ли?
фотография: FFFFOUND!
слушайки: симфония на прекъснатите нерви, чар от украшения…
Линия от мрак и няколко стотин (санти)метра пробяган наркотик я озоваха на връх Нова година, в приблизителния кротък и много точен алтруизъм в периферията на Берлин. Върху шапката без пера, но с достатъчно мъркащи светлинни пресекулки, достойни за сюблимно визуално напращяване. Като бюст - силно, изпъващ корсета на знойна хубавица… последното - (не)понятно излишно!
Бистрия ум, някога наричан разсъдък, дялкаше свирка от бамбук, притаен в ъгъла на себелюбието. Онази хвърката мисъл, рамкирана като звание човешко, понякога греховно, в повечето случаи - изкушаващо пагубно, се разлисти като пернато цвете, новородено, готово за сън, по-лек и от полет.
Това балкон ли е?
Едната стъпка нямаше да е достатъчна. Пир и шествия. Повече орга(ни)зми, разменящи миловидни секрети. С размах. Песен… това беше песен. Настъпи парапета и погледна надолу… Долетя мисъл. Така проклета. Но нужна. Повърна я, тя се завъртя в опит да докопа земята - онази, познатата, в рамките на балкона безопасен. Но не би?
фотография: Le Chagrin
слушайки: Samantha Fox - Touch Me
Кое това? Питаш ли ме нещо или си бъркаш в носа?
Ех, те повечето подобни отскубвания на косъмчета, едва доловими в полезрението на темето, не означават нищо. Надявам се, поне за теб, който и да си, да имат някакво. Какво някакво? По колко?
Ох… не те ли изморява? Кое? Бунтуването. На кръвта ли? Не, на онова другото… Хормоналното? И това не… друго е, нервно електронно, или мрежово, не помня вече. Сапун имаше намесен. Изгаряния от луга? Пак си гледал някакви филми. Е, да… трудно ми е (вече) да правя разлика между натиснат педал и главата ми, размазана върху асфалтовото покритие. Дори не е горещо. Жегата е на три до пет месеца отстояние. Разминават ми се формулите за душевност и безупречен далтонизъм. Това пък какво е?
Искаш да научиш ли?
Спусни се… надълбоко и повярвай в сетивата си. Айде пак се ‘почна с глупостите!
фотография: Film & Music Fashion
слушайки: The Mamas and The Papas - Monday, Monday
Защото ти действа подсъзнателно!
Към 4:00-4:30 сутринта се будиш със запушен нос, ерекция и набрал пикочен мехур.
Посещаваш окултното клекало, но вместо да допираш бузки, макар и задни
ръкопашваш твореца на живота после стремителния ти поглед в огледалото!
Някъде там Даян Кийтън те рита в топките…
но знаеш… че не мислиш за нея - не е тя, тази за която акъла ти броди сънен!
А за кого?
Миг преди да заспиш в топлата прегръдка на възторга, Даян Лейн възкръсва в ума ти!
фотография: “the rent became whiskey”
слушайки: Deep Purple - Child in Time
- Айде… - усети ритник в хълбока - ставай, ставай - още един - мърдай ти казвам…
Лежеше на земята, мигаше неадектватно и бълбукаше с устни в една локва кръв, започваща от устата му… запълваща фугите на няколко последователни, във формата на “Г”, плочки от паважа и завършваща в канафката на бордюр височина разстояние от пътното платно.
Въпреки, че носът му бе счупен и уханието на кръв засищаше неговото обоняние, някъде там между измъчените опити за поемане на повечко въздух, до белите му дробове (също притиснати и почти премазани) се прокраднаха няколко гонещи се облачета пушещ катран.
Хрущенето на счупените му кости, при всеки един опит да се помръдне, се чуваше две преки по-надолу. Нямаше сила да стене. Честно казано… за присъстващите, забили угрижено трагичен поглед в трупа, бе непонятно чудно, че в момента душевните му изпражнения вместо да ровят из обетованата за всеки смъртник, два метра под повъхронстта, земя - се гърчат под формата на несполучливо напаснати думички, измърморвани от размазаното върху обществената тротоарна площ лице.
